Мрачното бъдеще според филмовите антиутопии

Живеем в златната ера на антиутопиите - невероятно депресиращи филми, развиващи се в някакъв бъдещ момент, често относително близкото бъдеще, в което животът е пълен хаос и никой не е щастлив, дори фашистките задници, които командват парада. В няколкото случаи, когато хората изглеждат щастливи, това е само защото фашистките задници са ги излъгали да вярват, че са щастливи. И те няма да остават дълго щастливи.

Това не е утопия. Това е утопия, обърната наопаки.

Антиутопия.

Миналата година имаше цяло цунами от антиутопични филми, включително "Игрите на глада: Сойка-присмехулка", "Зората на планетата на маймуните", "Дивергент", "Лабиринтът: невъзможно бягство", "Робокоп", "Чистката: Анархия", Snowpiercer, "Скитникът", "Живи машини" и "Пазителят".

Тази рекордна серия от подобни филми - не всички с особено добри художествени качества - пристига след "Елизиум", "Чистката", "Игрите на глада: Възпламеняване" и "Забвение", излезли година по-рано, които на свой ред се появяват след "Looper: Убиец във времето", "Облакът Атлас", "Дред", "Зов за завръщане" и първата част на "Игрите на глада", всички те озарили екраните през 2012.

Посланието е идентично: видяхме бъдещето и то е ужасно

Антиутопичните филми някога бяха по-скоро изключения като "Хранително вещество" или "Блейд Рънър": излизаха от време на време, но не през седмица. В старите времена - някъде през 2005 - имаше всеобщ консенсус, че няма проблем спорадично да излизат депресиращи филми в духа на Оруел, но цялостна вълна би била твърде потискаща.

Сега тези филми излизат с десетки и се превръщат във високодоходен франчайз, ако използваме високопарния език на бранша. И още антиутопии се задават на хоризонта. Още много. Някои дори вече са тук. Филми с имена като "Чапи". И "Дивергенти 2: Бунтовници". И Dawn of the First Bank Holiday After Armageddon. И "1984: Част III".

Малко технически детайли: антиутопичните филми се развиват в бъдещи общества, където цивилизацията се е разпаднала, законовата система е фарс и силите на реда са бандити - освен ако са роботи, които не вярват в плюсовете на независимата съдебна власт и двукамарната законодателна система - и небостъргачите се управляват от силно татуирани гангстери, които не се отнасят към жените с подобаващо уважение.

Въпреки че подробностите са различни в различните филми (не винаги има небостъргачи, защото ядрена война може вече да ги е разрушила) това е базовата концепция на иначе толкова разнообразни филми като "Лудия Макс", "Дред", "Матрицата", "Специален доклад", "Месия на бъдещето", "Воден свят" и "Сектор 9".

В антиутопиите, за които шаблонът често е "Блейд Рънър" или "Съдия Дред", обикновено има твърде малко качествен масов транспорт, храната с епикурейски качества е рядкост, и всички изглеждат сякаш модното им вдъхновение е Алис Купър.

А, и Франция не изглежда да съществува в бъдещето.

Жените в антиутопичните общества носят тежък грим. Мъжете също. Дори в далечното бъдеще, безвредни, безопасни за всички младежи си правят татуировки в отчаян опит да изглеждат страшни. И като общо правило, когато камерата се спуска в леговището на бунтовника нърд, който се опитва да пребори силите на мрака, амбициозният зубрач обикновено работи на компютър, който изглежда така сякаш е проектиран през 1978. Сякаш умните часовници никога не са се появявали.

Почти винаги има нелегална група дисиденти

Те често живеят под земята (иначе как ще са ъндърграунд?) в подземни градове, които изглеждат сякаш са проектирани за орки или пестеливи джуджета. Поне един от дисидентите изглежда като момичето с драконовата татуировка. Друг дисидент ще е стар и мъдър. Трети ще изглежда като по-малкия брат на Джош Хартнет.

Клонингите на Джеймс Франко не са нещо нечувано. Тези отцепници ще се обединят в името на общата кауза с решителни бойци за свобода, стремящи се да върнат мира, справедливостта, разумното градско планиране и надеждната канализация. Но им липсва лидер. Те чакат месия. Но и Том Круз или Шейлийн Удли ще свършат работа.

Героят обикновено започва като наивник, който не иска да участва в бунта, но най-накрая е убеден да се присъедини.

Това важи както за за Катнис Евърдийн в "Игрите на глада", така и за Снейк Плискен в "Бягство от Ню Йорк" или "Бягство от Ел Ей". С изненадваща честота, човекът, който спасява човечеството, има две "с" в името си. Никой не знае защо. Но тези безотговорни спасители се присъединяват към революцията само заради огромния натиск от околните. Или защото някой наистина сериозно ги вбесява.

За разлика от филмите за чудовища, които обикновено имат някои весели моменти, антиутопичните филми като цяло са тъжни

Всички са отчаяни, нещастни и искат да умрат, с изключение на незначителна клика от свръх-злодеи, които командват парада, и техните ужасни наемници. Често ("Пазителят"), хората мислят, че са щастливи, но това е само защото коварните фашистки повелители са ги накарали да заменят свободата за спокойствие. Нормалните етични правила не важат в антиутопичния свят, никой не отстъпва място в метрото на старците. И осветлението е отвратително.

Що се отнася до държавното образование: забравете. Няма данъчни отстъпки, няма желани за всички училища, няма програми за английски като втори език където и да е.
Класическият антиутопичен филм е "Бягство от Ел Ей".

Това е сардоничен обрат, защото Лос Анджелис някога се приемаше за рай, в който обикновените американци искаха да избягат, но в града на футуристичните ангели животът се е превърнал в същински ад. В тази среда цивилизацията може да бъде спасена само от някой като Киану Рийвс или Кърт Ръсел. Нещата не изглеждат обещаващи. Вероятно е приятно съвпадение, че Ръсел реално живее в Лос Анджелис. Това понякога в бранша се нарича "ирония".

Антиутопичните филми винаги представят свят, който ще е по-лош дори от този, в който живеем сега

И това е свят, в който белите хора страдат най-много. Свят, където белите са потиснато малцинство. Все едно Мария Антоанета да се маскира като безпарична овчарка в Малкия Трианон. Реалните овчарки мразят подобни неща. Това е и една от причините, поради които някога Мария Антоанета е изгубила главата си. Франция по времето на Робеспиер си е била почти перфектно антиутопично общество. Мария Антоанета го е разбрала по трудния начин, както и съпругът й.

Холивуд най-много се доближава до антиутопичен филм, в който малцинствата са тези с най-големите проблеми, в "Окръг 9". "Окръг 9" е заснет от бял режисьор. Цветнокожите режисьори вероятно не виждат смисъл да правят филми за бъдещи общества, където несправедливостта изобилства, децата са гладни и бедните биват преследвани.

Малцинствата вече живеят в този свят, както и бедните хора. Защо да се притесняват какво ще се случи през 2525 година? Нещата изглеждат достатъчно зле в Нигерия, Боливия и Детройт още сега.

Често антиутопичната визия за бъдещето е киберпънк версия на Дивия запад, с роботи и космически кораби, вместо преселнически кервани и дилижанси

Тези филми са футуристични версии на каубойските ленти, там законът и редът не съществуват, агресивни простаци и наемни убийци безмилостно изпращат в отвъдното честните фермери и превзетите директорки на училища. Всички чакат убийците апачи или кръвожадните команчи да се появят и да изгорят на клада всички мъже под горещото слънце и да оставят мравките да ги изядат. Да, изобщо не е забавно.

Като казваме това, все пак е имало положителен, жизнеутвърждаващ елемент във всички тези нерадостни събития в прерията, и не само защото Шейн или Уайът Ърп в крайна сметка ще се появят и ще ликвидират злодеите. Публиката е можела да си поеме дъх с облекчение, защото всички тези ужасни неща са се случили в далечното минало, а сега кризата е отминала.

Уестърните са правени за хората, които са вярвали, че бъдещето е розово, защото всички убийци и стрелци в гърба, и двулични служители на закона и лишени от чувство за хумор команчи отдавна са изчезнали.

Това, което прави Дивия Запад толкова привлекателен, е че той е в далечното минало.

Антиутопичните филми допадат на хората, които вярват в точно обратната версия на бъдещето
Феновете на антиутопиите считат, че миналото наистина изглежда зле, както и настоящето, но са убедени, че бъдещето ще е много по-лошо, сатанинска смесица от всички мерзости от миналото, съчетани с нова поквара, сътворена от дори още по-лоши хора в бъдещето.

Герои, в сравнение с които Мусолини, Сталин и Фил Колинс ще изглеждат като невинни малки агънца.

Може би има резон да кажем, че хората, които много харесват антиутопии, би трябвало да излизат повече навън.

Защо филми като "Игрите на глада", "Елизиум" и "Дред" винаги представят свят, където всички са нещастни? Защо филми като "Дивергенти" и "Пазителят" винаги представят свят, където обикновените хора са безмозъчни роботи, облечени в дрехи от Културната революция? Може би защото като вид искрено вярваме, че ако бъдещето изглежда мрачно, то единственото, което ни очаква, са репресии, роботи-полицаи и остарели компютри и мода от ерата на Siouxsie and the Banshees.

Това прави по-лека мисълта за смъртта, особено ако мислим, че може да сме се измъкнали, докато всичко все още е било добро.

Или може би защото възрастните завиждат на внуците и смятат, че ако те няма да са живи, за да се насладят на бъдещето, никой друг също не бива да му се наслаждава.След мен и потоп, както бе казал някога дядото на Луи XVI. Човекът е имал усет, не може да му се отрече.

Един фундаментален въпрос: защо режисьорите толкова рядко правят филми за бъдеще, в което обществото не е мрачен, тоталитарен кошмар?

Ако искрено вярваме, че историята на човечеството е стабилен, макар и не непрекъснат, напредък - тъмните векове са спрели западната цивилизация за около 700 години, а Първата световна война определено не е била пикник - защо не можем да си представим свят не толкова далеч в бъдещето, където цивилизацията не се е сринала и бандитите не управляват света, и всъщност осветлението не е чак толкова лошо? Говоря за филми, където Камерън Диас и Сандра Бълок се забавляват със своите приятелки-лудетини. Говоря за "Агент XXL 2259".

Или за филми като "Джакузи - машина на времето 14", където закръглени хипстъри на пенсионна възраст от проспериращите, модни години в средата на този век се връщат назад във времето да се подиграват на широкополите шапки и червените високи кецове, които са носили някога за важни социални събития - като погребението на майка им - през 2015, когато мъжката мода е била на абсолютното си историческо дъно.

Най-близкото, до което ще се доближим някога в такъв дух в киното, е "Поспаланко" на Уди Алън, в който собственик на малък магазин за здравословни храни отива на рутинен медицински преглед и се събужда 200 години по-късно, за да открие... антиутопично общество, управлявано от тоталитарна клика!

Което ни връща към началото: тези, които не могат да помнят филмите за бъдещето, правени в миналото, са обречени да повтарят... настоящето.