Недообмисленият "Терминатор"

През 2029-та година съпротивата на човечеството срещу господстваща диктатура на машините е към края си.

Предвождани от Джон Конър, хората успяват да сразят "Скайнет", но не и преди жестокият изкуствен интелект да предприеме един от най-коварните си ходове.

Чрез машина на времето в миналото е изпратен терминатор с мисия да убие Сара Конър, още преди да е заченала своя син и бъдещ лидер на бунтовниците.

Мигове преди верният Кайл Рийс да последва киборга-убиец, Конър е атакуван от мистериозен нападател, а миналото, в което Рийс се озовава, е много по-различно от очакваното: Сара е вече готова за бъдещия Армагедон, помага й застаряващ Т-800, а по петите им е променящ формата си прототип, изграден от течен метал...

И това е само началото, естествено.

Първият половин час на "Терминатор: Генисис" е почти перфектен - най-вече сцените, които 1:1 претворяват разни носталгично въздействащи моменти от "Терминаторът" (1984) на Джеймс Кемърън.

Склонен си да простиш не дотам убедителния "млад" Арнолд Шварценегер.

А също и на самоцелното заплитане на сценария, само че последното неминуемо те кара да се запиташ как и дали ще бъде оправдано случващото се на екрана.

Отговорът не закъснява и не е приятен: изведнъж един от най-загадъчните елементи в първите три филма - машината на времето, която досега не бяхме виждали, а и която винаги е имала ненатрапващо и косвено присъствие, е трансформиран в средство, което буквално можеш да сглобиш с подръчни средства в гаража си.

Демитологизирането на въпросното устройство и употребата му като някакво терминаторско такси през различните десетилетия, из които се озовават героите, е първият признак за проблем в продукцията на Алън Тейлър.

Тези драматургични своеволия принизяват "Терминатор: Генисис" до нивото на евтин сериал, при който придвижването на действието и разплитането на конфликтите има значително по-слаба необходимост от обяснение или мотивация (от друга страна, почитателите на лековатия и с право забравен "Терминатор: Хрониките на Сара Конър" може да останат доволни).

Освен това най-популярният в поредицата времеви парадокс отново е застъпен чрез привидно усукания и уж оригинален сюжет: както "Скайнет" създава себе си чрез първия терминатор, изпратен в 1984-та, чиито останки са в основата на революционните разработки на д-р Майлс Дайсън (ключова фигура в корпорация "Сайбърдайн"), довели до появата на "Скайнет", така и Конър създава себе си, изпращайки Рийс по същото време, за да защити майка му, подсигурявайки бъдещото оцеляване на хората.

Парадоксът е колкото интересен, толкова и научно спорен, разбира се, но на кино работи брилянтно, поне що се отнася до "Терминатор 2: Денят на Страшния съд" (1991) на Кемърън.

За съжаление, с напредването на "Терминатор: Генисис" цялата претенция за преоткриване в разбъркания и уж рестартиран таймлайн работи по точно обратния начин в сравнение с, да кажем, находчивия "Стар Трек" на Дж. Дж. Ейбраймс, който също започна собствената си митология наново, но и много по-адекватно.

Подмяната на Конър, скандално разкрита още в рамките на рекламната кампания, е обрат, който не рефлектира според предвижданията - превръщането му в злодей не носи нужния емоционален ефект и в крайна сметка врътката е пропиляна и изгубена сред дъждовете от куршуми и бездиханните гонки...

Нека тогава оставим настрана всички възможни стремежи на Тейлър за фабулна иновация и да обърнем внимание единствено на гръбнака на петата част: жалкото е, че няма нищо, което реално да осмисля направата на "Терминатор: Генисис".

Даже предхождащият го "Терминатор: Спасение" (2009) на МакДжи имаше по-разумни основания за съществуването си от това поредно преследване между хора и машини в надпревара с времето и в стрeмеж чрез една голяма кулминационна експлозия да се терминира "Скайнет".

Друг провал за "Терминатор: Генисис" е онова, което вбесяваше още от трейлърите: кастингът.

Макар все пак да проблясва химия между Рийс, Сара и Т-800 (има някакъв чар в абсурдната, но забавна антагонистична "семейност" между войникът, защитаващ бъдещата майка на Спасителя от терминатор, конструиран от самия "Скайнет", благодарение на който Сара до този момент всъщност е останала жива), но това не премахва неприятния вкус от нелепия диалог и безсилното актьорско присъствие на Емилия Кларк и Джай Кортни, който винаги е с вид и маниери на примитивен бабаит.

В "Терминаторът" Майкъл Бийн дори само с мършавата си, изранена физика и с невротичното си, болнаво поведение напълно те убеждава, че неговият Рийс е ветеран от смъртoносна и изтощителна война - ядреният Холокост на бъдещето го е маркирал необратимо.

Докато новият Рийс е фитнес модел с харизмата на права щанга.

Крайно неубедителен е и Джейсън Кларк като Конър - в "Зората на планетата на маймуните" на Мат Рийвс актьорът стоеше чудесно, но тук нито в положителната, нито в отрицателната си версия постига каквото и да е.

От всички централни образи най-добре пасва Шварценегер - не просто обръгнал, ами направо принадлежащ към ролята и франчайза.

Посоката, чрез която персонажът му е бил адаптиран към напредващата възраст на австриеца (примерно крайниците му отказват, косата му побелява, перманентно дрънка като досаден пенсионер и пр.), е симпатична, но шеговитите му реплики не са кой знае колко запомнящи се (забавното "Ольд" звучи кажи-речи култово, ако вече не го бяхме чули в "Последната битка" на Ким Джи Ун) и се оказват забележимо по-калпави от преднамерено самоироничния "Терминатор 3: Бунт на машините" (2003) на Джонатан Мостоу.

Що се отнася до загатнатия мотив, че героят му изпитва бащински чувства към Сара: ще се престорим, че това не сме го видели.

Любимият Дж. К. Симънс хептен не е за коментиране, но ще се наложи: надеждите бяха, че ще видим еквивалент на Ърл Боен, но вместо това видяхме комедиен типаж с практически нулево приложение.Ако горните оплаквания са базисни и при наличието им проект като "Терминатор: Генисис" е чисто и просто обречен, то детайлите не са чак толкова важни, но като бял кахър си струва да се споменат.

Разочароващ е и саундтракът.

Дрезгавият алтернативен рок с вокалите на емблеми като Джордж Торогууд, Аксел Роуз, Гевин Росдейл и Лейн Стейли е заменен от Inner Circle + досаден поп на финалните надписи.

Балансът донякъде е съхранен чрез музиката на Лорн Балф, която работи качествено като аудио-плънка между взривовете и откосите, но от друга страна при нея няма и помен от синтетичната параноя на Брад Фийдъл, комбинираща индустриалната електроника с апокалиптично звучащия драматизъм на първите два филма.

Съвсем нелошият Марко Белтрами в тройката и чудесният Дани Елфман в четворката сякаш звучаха по-запомнящо се, но и Балф има какво да предложи: залагайки предимно на бумтящ барабанен ритъм в комбинация със струнно изградени композиции, той в известен смисъл надгражда паразитните трикове на надценения си ментор Ханс Цимър, ала без да установи своя музикална тема, която да отвърне достойно на Фийдъл.

Зрелището пък е подчинено на дигитални крайности.

Един ефектен лупинг на търкалящ се по магистралата камион не оправя положението, а епизодът с преследващите се хеликоптери е откровена бутафория. Нямаме нищо против т. нар. "suspension of disbelief", стига това да е в рамките на жанровата или ситуационна логика.

При Кемърън екшънът винаги е бил технически съобразен и маниакално калкулиран, подчинен на фундаменталните физични закони и без грам самоцелни "оver the top" изпълнения (изключение е "Истински лъжи", където наративът често криволичи около периферията на възможното, а понякога го напуска, но ироничната стилистика на историята го позволява), докато Тейлър очевидно има по-различни разбирания по въпроса.

Трябва обаче да признаем нелошите появи на Т-1000 (И Бьонг Хун е попадение в "Терминатор: Генисис" и е жалко, че екранното му време е ограничено), които бяха прилично хореографирани и като излъчване паснаха на аморфната социопатична традиция на страховития Робърт Патрик.

Така и на финала зрителят може би остава по-скоро равнодушен.

Компромисно погледнато, "Терминатор: Генисис" е около 2/3 гледаем и развлекателен, а няколкото оставени без отговор въпроса и задължителният тийзър с оказалия се все още функциониращ "Скайнет" са достатъчна причина някой път пак да се озовем в киносалона - ако скоро или след време Холивуд ни върне в света на разбунтувалите се машини.

Просто тогава бихме се заредили с повече търпение и с още по-ниски очаквания.

*Текстът е от сайта Оperation Kino