"Доктор Сън" - това наистина е най-добрата филмова адаптация по Стивън Кинг за тази година.
Вярно, при наличието на "То: Част 2" (който така и не доживя да отговори на очакванията от първата част), "Гробище за домашни любимци" (приятен, но не и особено добър) и "Във високата трева" на Netflix (който едва ли и ще гледате, ако имате нещо по-добро за правене), това не е висока летва. И все пак "Доктор Сън" си заслужава гледането.
Ако сте от култовите последователи на Кубрик и неговия поглед върху романа "Сияние" на Кинг, има вероятност адаптацията на Майк Фланаган по продължението на книгата да не ви удовлетвори. Фланаган просто не е Кубрик, нито се опитва да бъде, макар да е видим откровеният поклон към филма от 1980 г.
Това, което "Доктор Сън" прави, е да установи мост между книгите на Стивън Кинг и филма на Кубрик. Все пак успява да постигне това тази нова адаптация по Стивън Кинг да представлява самостоятелно произведение, което може да бъде гледано и от зрители, които не са чели "Сияние" и "Доктор Сън", нито са гледали култовата екранизация с Джак Никълсън.
Ако очаквате нещо друго, ще останете изненадани.
Историята във филма проследява съдбата на Дани Торънс - детето от "Сиянието", чийто баща Джак откача под влиянието на злите сили в хотел "Панорама", и се опитва да убие семейството си.
Джак умира в края на "Сиянието", а Дани и майка му заминават за Флорида в опит да се излекуват от травмите. Дани все още вижда мъртъвци и разбира отрано, че трябва да се крие, ако иска да оцелее.
Най-добрият начин за порасналия Дан (Юън Макгрегър) да се скрие (най-добър поне в собствената му глава) е, подобно на баща си, да се обърне към алкохола. И така, докато в един момент, стигнал вече дъното, се озовава в едно малко градче в Ню Хемпшир, където "попада на хора и става човек".
Той започва да посещава сбирките на Анонимните алкохолици и си намира работа в местния хоспис. Там необичайната му дарба – озарението, доскоро потискана от алкохола, се връща: Дан помага на възрастните пациенти спокойно да прекрачат в отвъдното и скоро всички започват да го наричат доктор Сън. По това време той се свързва телепатично и с Абра - момиче, чието сияние е дори по-силно от неговото собствено.
Междувременно група зли същества, наричащи се "Верни на възела" - енергийни вампири, които се хранят със сиянието - обикалят в търсене на надарени деца и неминуемо се натъкват на Абра. Останалото - ще разберете, когато гледате филма.
"Доктор Сън" далеч не е толкова атмосферичен, нито въздействащ в отделните си кадри, колкото "Сиянието".
В него отсъства онази психаделичност, която Кубрик може да предаде във филмите си. Фланаган подхожда към историята по-действено и макар филмът му да успява да създаде усещане за напрежение, подобно на The Haunting of Hill House например, той не го прави като Кубрик.
И ако някои може да отчетат това като слабост, то това всъщност е собственият подход на режисьора. "Доктор Сън" е ориентиран към по-масова аудитория и в това няма нищо лошо.
За разлика от "Сиянието" тук историята не се развива в самотен хотел в планината през цялата зима, а в него има повече действие и трима герои - Дани, Абра и Роуз, водачката на "Възела", всеки от които е развит пълноценно.
Юън Макгрегър влиза добре в ролята на порасналия Дани - момченцето, което вижда повече неща от обикновените хора.
Изпълнението на актьора в образа на човек, докаран до дъното от алкохолизма, е абсолютно правдиво. Макар да се е научил как да пленява зли създания в ума си, той се крие панически от нови срещи с енергийни вампири.
Във филма са видими болката му, страховете му, душевните сблъсъци и борбата да не започне отново да пие. Юън Макгрегър е добър актьор и това е.
Кили Кърън също се справя прекрасно като Абра - неразбрана тийнейджърка с огромна сила и типични за възрастта си любопитство и жажда да поправи всяка неправда.
Така стигаме до Ребека Фъргюсън и нейната героиня Роуз Шапката. Във филма Абра има много по-силно сияние от това на Роуз, но на екран Фъргюсън е просто блестяща.
Нейната героиня е основният злодей във филма - вековно създание, което се храни със сиянието на надарени деца и ръководи групата на "Верните на възела". Роуз е енигматична, красива, обаятелна и също толкова плашеща.
В нея се усеща чувството на превъзходство, което само някой отвъд човешките възможности би могъл да има, с презрение към обикновените смъртни. Тя може както да приласкава и омайва, така и да плаши. Все пак сиянието е далеч по-силно, когато жертвата изпитва болка и е уплашена. Ребека Фъргюсън е едно от най-добрите качества на този филм.
Приятен момент в лентата е и опитът за установяване на мост между книгите на Стивън Кинг и "Сиянието" на Кубрик. Майк Фланаган до голяма степен се придържа към историята от книгите, като същевременно възприема до голяма степен визуалните решения на Кубрик във вида на героите (всички образи, които се появяват в "Сиянието" с максимална точност са предадени и в "Доктор Сън" - от самия Дани като малък, до двете ужасяващи близначки от хотел "Панорама" и самия хотел "Панорама".
Действието се радва добър ритъм. Усеща се, че нещата се случват равномерно, премерено и събитията следват собствената си, изградена от филма, логика.
Същевременно режисьорът успява да създаде специфична атмосфера - без да е плашещо страшен, "Доктор Сън" успява да придаде усещане за напрежение и тревожност, което да държи зрителя на нокти. В това отношение Фланаган има доста опит и се справя повече от добре.
Може да го усетите най-добре, ако гледате филма в киното на някой мол, и след това на излизане в тесните, виещи се коридори започнете да изпитвате онова леко притискане под лъжичката.
"Доктор Сън" въздейства, но без да ви кара след това да спите на запалена лампа.
Той е по-скоро откровение към това, което Стивън Кинг има да каже за злото, отколкото негова ясна манифестация в най-ужасяващата му форма. Той едва ли ще стигне култовата слава на "Сиянието", но това съвсем не означава, че е лош филм. Както казахме вече - това е най-добрата адаптация по Кинг за годината.
