Миналият уикенд, по време на католическия Великден, актьорът Хю Джакман се втурна във вълните, спасявайки сина си. Това псевдо-чудо, което се случи на плаж Бонди Бийч в покрайнините на Сидни за щастие бе заснето от камера, която показа отблизо нарежданията на Джакман към небрежните сърфисти, мокрите кичури на косата му, пропити с пот и сол и атрактивния му водолазен костюм.
Новината бе най-четена на сайта на повечето световни медии в този ден, а дори не беше ексклузивна.
Милиони хора по света споделяха историята за стореното от Джакман. Милиони хора също така изпитваха о ненаситната нужда да вярват, че екранните супергерои наистина са супер и наистина са герои и че са способни на подвизи, които биха били непосилни за повечето от нас, смъртните.
Придържаме се към тази вяра дори когато фактите ни удрят шамар в лицето.
Както обяснява самият Джакман, отряд професионални спасители е свършил основната работа, а подобни вълни са нещо нормално за всеки самоуважаващ себе си австралиец. "Далеч не беше толкова драматично, колкото изглеждаше или звучеше", казва той.
Вижте видеото:
Стратегията на Джакман да бъде реалист обаче не успя. Никога не успява. Заглавията просто добавят думата "скромен" към "герой". Боговете се почитат още по-пламенно, ако се стремят да омаловажават божествеността си.
Тъй като сега живеем в епоха, в която всичко изглежда като драма, то традиционната, конструирана драма изглежда е застрашена. Нашата съвременност изисква звездите да бъдат преувеличени версии на измисленото си "аз".
Дори онези, които са прочути, не могат да понесат алтернативата. Ръгби звезда, присъствал на спасяването, коментира: "Той просто се превърна в стопроцентен Хю Джакман режим. Беше невероятно".
Сега се наслаждаваме на ненадминато ниво на достъп и информираност за публичните личности.
Това е обективът, през който гледаме измислените сюжети, в които те участват. Преди 50 години, личният живот можеше да бъде управляван с безупречна хореография. Сега дори най-умелият манипулатор се затруднява да поддържа темпото. Все пак филмовият бизнес процъфтява, угаждайки на желанието ни да бъдем близки със звездите, като ни ги показва в измислени техни версии на екрана.
Колкото по-дълбоко вярваме, че познаваме някого, толкова по-неспособни сме да го възприемаме в друга роля.
Да вземем например "Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта" - блокбъстъра с участието на Бен Афлек, който преодоля ужасните отзиви и критични мнения на зрителите и уж "постави нови боксофис рекорди".
Като изключим факта, че този филм, естествено, не направи всъщност нищо особено. Сега условията позволяват негативните нагласи също да бъдат ценен актив.
Успехът му не е защото филмът издържа на критика, а защото хората искат да зяпат с любопитство автомобилна катастрофа; автомобилна катастрофа, включваща много прочути хора, които сами по себе си са минали през пресата на критиката.
Данните за зрителския интерес са доста интересни (досега филмът е спечелил 250 млн. долара); по-важното е, че 20 млн. души гледаха в YouTube кратко видео на натъжения Афлек, който слуша в мълчание как интервюиращият обсъжда отзивите на кинокритиците.
Да бъдеш масов филмов фен сега означава да се притесняваш какво е маска и какво не, да забелязваш шевовете и да запълваш празнините. Симбиозата е неустоима, дори когато е неумишлена.
Батман на "тъжния Бен" Афлек се оказва мрачен мускулест тип, който прекарва времето си в гняв, правейки коремни преси полугол, докато се събужда до поредната безименна мацка. Изявите пред пресата на бившата му съпруга само засилват екранния мит.
"Той просто е сложен човек", казва Дженифър Гарнър в учудващо искрено интервю пред Vanity Fair миналия месец. "Когато неговото слънце ви огрява, го чувствате. Но когато слънцето грее другаде, е студено. Той може да хвърля адски голяма сянка".
Това са фрази, които биха могли направо да бъдат извадени от студиен трейлър.
И все пак докато се стремим да проверим убедителността на звездите под костюмите, когато става дума за нас самите, ние правим точно обратното.
Използваме пълна армада от инструменти за редактиране, за да изградим собствена излъскана "псевдо-знаменитост" и да я разпространяваме възможно най-масово.
Много далеч сме вече от Уемик, героя на Дикенс, който някога се считаше за далновиден в опитите си физически да разделя публичното и личното си "аз" с подвижен мост, ров и оръдия: "Кантората е едно", казва той на Пип в "Големите надежди", "личният живот - друго. Когато отивам в кантората, оставям замъка зад гърба си".
Никой днес не иска вече такива укрепления. Всичко е отворено, през цялото време; колкото повече камери са насочени към нас, толкова по-добре.
Освен ако ежедневната ви работа всъщност изисква да играете като супергерой, да влизате в кожата на герой е безсмислено.
Усилването на истината - добра, лоша или грозна - е това, към което се е приспособила публиката сега.
И това е причината, поради която Гари Шандлинг, който почина миналата седмица, беше толкова блестящ.
В своето чат-шоу и ситуационна комедия "Лари Сандърс" той разкри, че онова, което наистина ценим, е реалната същност: добра или лоша, по-вероятно второто.
Хората, както ни показа той, обикновено са по-користолюбиви, отколкото бихте очаквали, но и по-патетични.
Което ги прави привлекателни.
В интервю с Джери Зайнфелд преди няколко години двамата разговаряха за шегите, които се губят, когато стендъп комик умре неочаквано. Шандлинг беше предпазлив. Подобни неща според него са "просто начин да изразиш душата си, духа си и същността си. Те нямат ценност отвъд това. Затова и съществуваме на тази планета".
Присъствието на Шандлинг беше огромно точно защото той разпознаваше първичното ни желание да надникнем възможно най-ясно в нечия душа.
Джакман е прочут. Но Шандлинг като че ли беше по-скоро нашият истински супергерой.
*Катрийн Шоърд е редактор за кино в Guardian
