Преди да отидете да гледате "То: Част втора", непременно се отърсете от всички очаквания, които можете да имате към филма. Това е ключово, за да може да му се насладите.
Филмът на Анди Мушети е втора част на историята по един от най-известните романи на един от най-големите писатели на нашето време - Стивън Кинг.
Отзивите до момента са противоречиви. Едни ще ви казват, че той е страхотен, а други - че подобно толкова много екранизации по Стивън Кинг, и тази не е нищо особено. Въпросът наистина е как подхождаш към него.
Още в първия филм Мушети показа, че историята в лентата няма да следва дословно историята от романа. Именно затова и тук е добре да не разчитате на очакванията си да ви водят през филма. Във филмовите адаптации промените са неизбежни и някои подробности биват пропуснати, дори и на читателя да му се струват важни.
Но отвъд тях има и друго - един цял филм, който разказва познатата история по нов и интересен начин.
Сценаристът Гари Дауберман се опитва да канализира енергията на оригинала, без обаче да го копира едно към едно. Това е и основната идея на режисьора Мушети - макар филмът да е до голяма степен продукт на неговата собствена визия за Клуба на загубеняците, от филма се долавя това усещане за Дери, щата Мейн - един град, в който "нищо не умира наистина", град, който се е слял с чудовището си.
Героите, които познаваме от първата част, трябва да се завърнат в него след 27 години.
В тях е останало само усещането за голяма травма в детските години, която малко или много е направлявала живота им до този момент.
Самият филм е ужас, но без да е наистина страшен. Да, има ги чудовищата, кръвта, балоните на Пениуайз.
Далеч по-важно тук е усещането за завръщане у дома, за изправянето пред старите страхове, вместо проникващия под кожата ужас. За това помага и комбинацията между смешни и страшни моменти, както и поставения акцент върху травмите на героите и това как те се опитват да ги излекуват.
Изсмей се в лицето на страха, улови го за гушата и го победи. Това е смисълът на цялата борба.
Ако нещо във филма наистина внушава ужас, то това е ликът на Бил Скарсгард, който влиза в ролята на Пениуайз. Истината е, че самият Бил Скарсгард може да бъде ужасяващ, а тази роля му дава широко поле, в което да развихри таланта си да бъде страшен.
Колкото до останалите актьори/герои, едва ли някой от тях ще каже след това, че това е била ролята на живота му.
Струва си все пак да отбележим Джесика Частейн и Бил Хадър. Частейн по страхотен начин създава усещането за привидно външно спокойствие, което обаче по никакъв начин не прикрива дълбокия страх, който я е обзел. Междувременно Хадър показва таланта си да играе на ръба между това да е забавен и смел, но и да демонстрира фина емоционалност.
Извън това, ако човек е оставил очакванията и предразсъдъците си у дома, филмът е интересен и приятен за гледане.
Сценаристът и режисьорът са успели да сместят историята в три часа и да обосноват логиката на действието и мотивацията на героите. Събитията следват своя ход и се създава усещането за завършеност на историята, важно при работата върху такъв значим филмов проект.
Филмът ще ви кара да се смеете, да се плашите и да гледате с интерес, за да видите какво ще се случи (независимо дали сте чели книгата, или сте гледали първата й екранизация от 90-те).
Спокойно можете да го гледате, без да търсите в него големи метафори на реалния живот или препратки към социално-политическата среда, макар че ако подобно нещо ви се нрави, със сигурност можете да откриете правилните символи.
"То: Част втора" обаче е достатъчно развлекателен и без това. В кината - от 6 септември.
