88-ите награди на американската филмова академия ще бъдат запомнени като „Оскарите", на които Леонардо Ди Каприо най-сетне взе статуетката - и така лиши интернет от любима шегичка, продължила твърде дълго.
Но хумор, или поне опит за такъв, не липсваше на самата церемония, и то на една още по-бедна тема.
#OscarsSoWhite. Лицемерният протест на цветнокожите не-номинирани и лицемерната съпричастност на белите номинирани. Снощните награди бяха една дълга, неловка и политкоректна шега със скандала на „белите Оскари", който Холивуд сам си измисли и сам си раздуха.
Първо дойде дългата встъпителна реч „Расистки ли е Холивуд" на водещия Крис Рок - пълна с nigga лафове, с послания за единност и с цялата комплексарска самоирония, която Холивуд бърка с толерантността.
После бяха пародийните клипове на номинираните филми, но с чернокожи актьори в главните роли. Голяма част от наградените и обявяващите наградите се чувстваха длъжни да се изкажат по темата, къде веселяшки, къде нравоучително. Дъното удари Саша Барън Коен с опита си да изиграе „чернилка".
Не беше забавно.
А всъщност угодническата коректност трудно можеше да е в повече. Имаше не само мечти за по-добър свят, в който цветът на кожата няма значение, имаше и глобално затопляне (в речта на Ди Каприо), имаше открит хомосексуален, посветил „Оскар" на ЛГБТ обществото (певецът Сам Смит), имаше го и задължителния обичан актьор, номиниран за ролята на травестит (Еди Редмейн за „Момичето от Дания").
За сметка на тази коректност, в шоуто липсваха свежест и стойностни идеи, нямаше я Елън Дедженеръс с нейните пици и селфита, дори миньоните и роботчетата от Star Wars разчитаха да бъдат забавни само с появата си.
Това се оказа възможно най-бледата и неподходящата церемония, на която Леонардо Ди Каприо да получи отдавна заслужения „Оскар". И то точно за „Завръщането" - рядко се случва номиниран за „Оскарите" филм да бъде толкова интензивно оплюван още преди раздаването на наградите, и същевременно да бъде сочен за фаворит във всички основни категории.
Както се оказа - грешно, тъй като най-добър филм стана „Спотлайт". Но така или иначе, доста критици осъдиха избора на Академията, още преди той да бъде направен.
А имаше съвсем други причини Академията да бъде упреквана. Например за това, че Енио Мориконе получи „Оскара" си по-скоро за цялостно творчество, а конкретната му музика за „Омразната осморка" е далеч-далеч от най-добрите му постижения и въобще не може и да се сравнява с работата му в да речем „Имало едно време в Америка" или „Добрият, лошият и злият".
По-важното беше изкуственият скандал да бъде изкуствено смекчен, както и отново да бъдат лансирани обещанията за реформи в Академията. Внушава се, че „Оскарите" повече няма да са такива, каквито бяха тази година.
Но изглежда пътят пред тях е повече към престорената коректност и по-малко към истинската толерантност и реалното оценяване на нечии постижения без стремежи за расов баланс.
Актьорите като Ди Каприо заслужават повече от „Оскарите", киноманите също.
