С филма си "Посоки" Стефан Командарев успява да постави точна диагноза на страната. Може би отчасти, защото освен човек на киното, той е завършил Медицинския университет и е детски психиатър.
Командарев чува ударите на едно заболяло сърце.
А след като човек е изгледал филма, тези удари му остават и в главата. "Да си добре приспособен към болно общество, не е признак за добро здраве" - казва индийският философ и общественик Джиду Кришнамурти.
Може би с "Посоки" Командарев лекува и себе си, и нас.
"Посоки" е с тактове на рапсодията от шамари по надеждите, болките и мечтите на заобикалящата българска действителност. По залъгването, че присъединяването в Европейския съюз ще ни оправи, ще ни излекува, ще ни подобри.
Текстовете на сценария бавно затягат примката около гърлото с натрапчивите, реални истории на шестима таксиметрови шофьори и техните клиенти, всеки трагичен по своему и по закона на Стайнбек.
След 103 минути с погледи, вперени в екраните, зрителите достигнат своеобразен катарзис, усетили чужда болка и то през смях - тази на героите.
Нощната смяна на шестимата таксиджии е сякаш еднопосочен курс, отвеждащ до следващата битка в борбата за оцеляване. Някои от тях имат уникалния шанс да въздадат възмездие на враговете си, други намират окончателно, макар и болезнено решение на проблемите си, а трети се появяват като спасители за слабите. Последните харесваме най-много.
С някак смахнат хумор, граничещ с ирония, човек се успокоява за миг, че е внесен отдих в ежедневието му. Това е просто кино, което показва, че винаги може да е и по-лошо.
"Посоки" е и мрачен, и разтърсващ, сниман в дебрите на нощна София, сред олющени фасади на соц блокове и прашни пътни артерии.
Няма излишен грим, тежки костюми и ексцентрични решения - има анцузи, кръгове под очите и естествена болка по лицата, благодарение на гримьора от Македония Мартин Павловски.
"Посоки" е филм, който по нищо не отстъпва в безкомпромисното си начало на лентите на Тарантино, където труповете падат още в първите минути. Същевременно е и кратък преглед на реалността на границата с документалното. Сниман е след месеци записки и разговори на Стефан Командарев и оператора Веселин Христов с истински таксиметрови шофьори.
Случките са вдъхновени от собствените им истории, а емоциите преживявани от повечето българи. Лоши кредити, болни амбиции, наркозависимост, шуробаджанащина, загуби, липси, примирение, комплекси - новите пороци на българското време са тук.
Васил Василев-Зуека, Ирини Жамбонас, Васил Банов, Асен Блатечки, Герасим Георгиев-Геро и Добрин Досев се сблъскват със страховете си, идващи като унищожители на собствената им вяра в доброто. С безизходицата, депресията и агонията.
Емблематичната Рада на Вазов е различна от Рада на Командарев (Ирини Жамбонас). Тя не е учителка, таксиметров шофьор е, а любовта е отрязала крилете си. Лора (Борислава Стратиева) не познава чистотата и поезията на Яворов, защото не ходи на училище, а по хотели. Мими (София Бобчева) предпочита някой от Радомир, вместо Жоро от София, просто "по принцип".
"Посоки" е достоен за всичките си 15 награди. В този филм Командарев извежда като основна ценност живота, здравето и ... сърцето на добрия човек.
Голяма част от сцените са заснети в един кадър - техническо постижение за екипа, който снима движението на колите по софийските улици. Специалисти обезопасяват един от емблематичните за криминалистиката мостове на София - там, където преди време шофьор на автобус внезапно спря и сложи край на живота си пред пътниците.
Жанрът на филма е драма, а въздействието - силно психологическо. И макар сцените да са тъжни и грозни, някак осветени са от надеждата, че това, за което се говори като проблем, е посоката към решението му.
На първа линия Командарев и съавторът Симеон Венциславов поставят личната драма на всеки един от героите. Но всъщност чрез нея сумират основните проблеми на българското общество, които присъстват не само като истории, но и като бекграунд в целия филм. Новините за заловени прииждащи нелегални мигранти бавно са изместени от едно убийство, последвано от самоубиство заради кредити.
Пословичният рекет на мутрите, вече с бели якички, отстъпва място на прохождащите агресивни младежи, на безконтролното насилие и болезнената липса на възпитание и морални ценостти сред учениците. А в борбата между силния и слабия побеждава само този, комуто е останала надежда и вяра.
Командарев прокрадва една светла линия в целия сюжет - че спасение дебне отвсякъде и то когато най-малко очакваш. Шуробаджанащината е за предпочитане пред загубата на близък. Моралният съд не може да те убие, а бягството в чужбина не е реализъм, а оптимизъм.
Противопоставянето на лошо с по-лошо, метафорите, които обличат тъгата в смях, са това, което храни надежата за добър край.
"Посоки" е представен през онзи "особен поглед" с тъжна надсмешка и огромна доза надежда, че видим ли проблема, ще намерим и решение. Смешното за някои е всъщност тъжно за други. "Посоки" е възпитателен филм за изконната справедливост. За това, че когато удариш, трябва да си готов да поемеш ответен удар.
"Особеният поглед" е представен и чрез медиите - едно и също радио, което таксиметровите шофьори слушат в колата. В ефира му непознати се обаждат, за да анализират поредното убийство. Някои доводи са повече от абсурдни, прокрадва се познатия за народопсихологията ни комплекс, че знаем всичко, а всъщност сме потиснати от собствената си преклонена главица, дето сабята не я сече.
Мненията на слушателите - някои безскрупулни, други отчайващо неадекватни - разкриват душевност, но и липсата на такава. Те са гласовете на страната, в която, едва когато всеки изгуби всичко, намира себе си, но не го осъзнава.
Командарев поглежда с достоверен хумор на изтичането на мозъци в чужбина.
"България е страна на оптимистите", обобщава лекар в ролята на Юлиан Вергов, готвещ се да емигрира, -"Защото всички песимисти и реалисти вече са напуснали държавата".
Отвращението по лицето на критикуващия, безскрупулен и компексиран връзкар (Димитър Баненкин), завърнал се за малко в родината си от Западна Европа, бързо отстъпва място на сълзите и безпомощността след неочаквана среща.
В "Посоки" има и малко от характерния "тодор-колев" хумор, предаден блестящо от Герасим Георгиев - Геро в ролята на чалгаря Митко.
"Точен разрез на България", пише за "Посоки" "Variety", които едва ли го знаят по-добре от нас. Онези, които са разочаровани, че отново е показано грозното лице на България, трябва да признаят, че това сме ние.
Цялата нощна история, реална и горчива, е събуждаща като шесторна доза кафе.
"Посоки" е родно чедо, с което имаме генетични връзки. И може би това е причината да боли, докато гледаме.
