Дебелината, оказва се, е най-големият проблем на България. Това стана ясно след публичния линч над министър Лиляна Павлова, който започна първо с обсъждане на чантите й и преля в критика към килограмите й.
Ако се чудите каква е връзката между двете, недейте - няма такава!
Просто в България, където затлъстяването официално е проблем, мъжете се сдобиват с кореми още на двадесет и пет, жените винаги са на диета или цял живот ходят гладни и дебели, а децата са константно анорексични в очите на бабите си, чувствителността към килограмите е изключително висока.
Особено тази към чуждите килограми.
Пиша този текст от името на всички, които знаят какво е скелетът ти да тъне в повече плът, отколкото е „правилно" или ти се иска. От името на хилядите мъже и жени, които са наясно какво е лятото бедрата да ти се търкат едно в друго до зачервяване, да се изпотяваш от едно изкачване на стълби, да мечтаеш да си невидим на плажа и никога да не бъдеш заглеждан за нищо друго, освен за да поцъкат зад гърба ти съжалително. Пиша го заради онези, които са били отхвърляни от работа, защото не са „фитнати", с месеци са яли диня и са пили по три литра вода на ден с надеждата да угодят на обществения вкус или да бъдат забелязани от нечии важни за тях очи и които преминават ден след ден през живота си, мечтаейки за онова бъдеще, в което ще са слаби и красиви.
Аз съм била от тези хора. За около десет години тежах между 70 и 82 килограма при скромния ръст от 158 см. Търклях се и тънех в пухкавото си тяло, заради лични проблеми и силна липса на щастие. Не ме мързеше да си сготвя най-невероятни неща и да пробвам отчайващи кулинарни смеси (например варени яйца с мед) само и само да си доставя някакъв вид емоция. Дояждах стръвно попарата на детето си и ходех на разходка в парка с основна цел да си купя казанлъшки понички и да си ги изям на спокойствие на някоя пейка.
Не прекалявах с количеството - просто не държах на качеството. Мразех да се гледам в огледалото, носех широки и торбести дрехи, ненавиждах някой да ме снима и нямах никакво желание да правя каквито и да е неща, камо ли пък опити да се харесам на някой мъж.
Защото у нас най-страшно е не просто да си дебел човек - страшно е да си дебела жена.
Тогава наистина няма прошка! На „дебелата" в България се гледа като на „нещо". Средният род, в който я принуждават да съществува, я лишава от всякаква идея за женственост или сексапил.
„Дебелата" може да ти е добра приятелка, на чието рамо да ревеш, може да е „супер пич" или колега работяга, но никога не може да е повече от това. Обкръжението наоколо така и я идентифицира - за нея няма да се каже „онази там, с красивите очи" или „момичето с червената коса", а „дебеличката" или „закръгленичката". Ако пък не я харесват, ще е „дебелата", „цоцоланата", „свинята", „тлъстата", „ходещото кюфте". Можете сериозно да си обогатите речника от синоними в тази посока, ако проследите коментарите около наднорменото тегло на министър Павлова - изумяваща е езиковата култура на българина. Била „мащабна", „стабилна", „обемаща", „тежала на мястото си", „плътна", „разлята", „ширнала се". Било по-лесно да я прескочиш, отколкото да я заобиколиш...
Оказа се, че най-големият грях на въпросната дама е, че е извън манекенските мерки на по прицип идеалната българска жена. Каква беше като министър на регионалното развитие, какви ще ги върши като министър на българското председателство на ЕС не е важно - тя е дебела и край, това изчерпва всичко!
Не и ако беше мъж обаче. Защото досега, освен за Пеевски, не съм чула никой да чопли темата с килограмите на десетките окръглени депутати мъже, които се разхождат из парламента.
Дебелият мъж у нас е стабилен. Дебелата жена - грозна. За нея няма подходящи дрехи, а в магазините тънките като криво фиде продавачки я гледат с нещо средно между съжаление, присмех и чувство на превъзходство. Коремът на дебелата жена е „тупан", а за мъжкото шкембе закачливо се казва, че „под голям камък голяма риба се крие".
Дебелият мъж има право на жена манекенка, дебелата жена има право само да си мечтае за мъж изобщо. Щото така или иначе едва ли ще я огрее - ми то с тия кила... Помислете си само в колко уж обикновени, ежедневни изрази вмъкваме идеята, че дебелото е грозно. „Прави ме дебела" е най-честият аргумент на една жена да не си купи някоя дреха. „Какво е станало с теб?! Някак си се... отпуснала!" е най-тежката обида, която някой, който не те е виждал известно време, може да ти нанесе. Нека прибавим към това милото роднинско „поправила си се", съчувственото „Ох, ма ти винаги ли си била ТАКА?!", загриженото „Да не си болна?!" и приятелското „е как се докара до това състояние?!"
Българската злост може да превърне в посмешище всичко. Особено добре й се получават нещата, когато може да хапе на физическо ниво. Седят едни чичаци и лелки пред телевизорите и екраните на компютрите си, тъпчат се с патриотични храни и напитки и одумват чуждия ръст, тегло и визия. На Макрон жена му е стара, Павлова е дебела, а тези пред телевизора, можело и да не са съвършени, ама поне не се показвали публично - демек, старите и дебелите, стойте си у вас, по възможност на тъмно и заключено!
Правило ли ви е впечатление нещо друго - че французите и италианците например масово не са дебели? Не само жените, но и мъжете. Нямат кореми и поддържат младежките си фигури до старост. За сведения на доволно тънещите в „стабилността" си българи шкембелии това става с грижа и мярка. Жените до вас го знаят. Става с дисциплина и контрол, със знание за качеството на храната и здравословния подход към тях. С редовен спорт, а не с кампанийно улаво тичане из стадиона един път в годината, за да си докажете, че още го можете.
А онова с парите, дето като ги нямал, мъжът бил „свиня", пък като ги имал, ставал „мечооо", е смешно, ама от него шкембето не пада. И още нещо - финансово подплатеният корем не подсигурява правото да критикуваш чуждите кореми.
Та нека го кажем така: Всеки да си гледа собствения корем! То и без това кръгозорът ни се ограничава до пъпа на другия.
