Години наред се шегувах, че Metallica имат точно две хубави песни, и двете от невероятно успешния албум Metallica от 1991-а. Става въпрос за „веселичката" балада Nothing Else Matters и Enter Sandman, злокобната песен за лека нощ на тези демони на шума.
Иронията, е че от самата група изглежда са съгласни с мен: те забиват точно тези две нехарактерно мелодични и лесно слушаеми парчета в самия край на новия си 3D концертен филм „Металика: През необятното" (Metallica: Through The Never). Легендарните трашъри знаят как да запазят най-хубавото за последно.
През останалия филм Metallica отново се доказват в занаята, в който преуспяват вече повече от 30 години. Техният мрачен и енергичен метъл, с ниските ръмжащи акорди и внезапните ритмически промени, взаимства доста - даже прекалено много за моя вкус - от спийд пънка на 70-те и 80-те, с банди като Black Flag и Bad Brains.
Поне за мен тези групи така и не успяха да достигнат постиженията на великите пънкари като Sex Pistols и Ramones и да предадат агресията, произлизаща от липсата на всякаква надежда.
Музиката на Metallica без съмнение е свирепа, сурова и сложна технически - и те чувстват с душата си всяка нота от нея - но с риск да изляза тотален музикален женчо, признавам, че просто не мога да слушам метъл, който кара Guns N' Roses да звучат лигави като ABBA.
Знам, че феновете на Metallica се кълнат в тях и 180-те милиона продадени албуми няма как да са случайност, но съжалявам, те просто никога не са били моят тип банда.
Да владееш пространството
И въпреки това страшно харесах филма „През необятното" - не толкова самите песни, колкото обаянието на групата и способността й да използва звука като път към един скрит свят на ужасяваща, сурова мощ.
В „През необятното" четиримата от Metallica стоят далеч един от друг на сцената (сякаш всеки си е на свой собствен концерт) точно както U2 в техния също толкова вълнуващ концертен филм U2 3D (2007).
Това разположение им позволява да свирят едновременно на различни части от публиката, но разделянето е и начинът Metallica да кажат „Вижте! Ние сме толкова митични и могъщи, че нямаме нужда да сме заедно, за да бъдем банда.
При нас понятието „банда" не е буквално - четирима души с инструменти, застанали на едно и също място. То е метафизично: ние сме навсякъде! Ние владеем пространството около себе си! И всеки от нас е достатъчно разбиващ сам по себе си".
За пръв път ги разбирам
Режисьорът Нимрод Антал интимно приближава камерата към героите подобно на Мартин Скорсезе в „Последният валс", но също и се отдръпва, за да улови цялостния спектакъл на бандата и уникалната им публика, която е не по-малко важна част от шоуто.
Музиката в „През необятното" звучи като саундтрак от мозъка на сериен убиец и въпреки че, както вече казах, не е моят тип звук, докато гледах филма, чувствах, че за пръв път разбирам Metallica.
Осъзнах, че не е нужно музиката им да е приятна и лесно запомняща се. Тя има друга роля - да прокарва някаква примитивна фантазия за мрачна свобода, която може да не е красива, но със сигурност е пречистваща.
Можеше и без екшън сцените
Разбира се, „През необятното" е афиширан като много повече от обикновен концертен филм. Шоуто на сцената е преплетено с екшън история, в която изгряващата звезда Дейн ДеХаан е в ролята на роуди, изпратено на странна самоубийствена мисия по улиците на изоставен мегаполис.
Без да имам нещо против тези сцени, филмът реално не се нуждае от тях. В „През необятното" групата Metallica е предостатъчен разказ сам по себе си. Това е историята на хората, които направиха траш метъла нереално голям.
