Независимо от междуособиците и калта на политическите интриги, у нас има нещо твърдо, има един жив въглен на гордост и достойнство, което гарантира, че България ще пребъде. Това каза служебният премиер Марин Райков, който днес е в Копривщица за отбелязването на 137-та годишнина от Априлското въстание.
"Защо обаче Априлското въстание, започнало във вашия град, е и ще остане повод за вечна и неподправена гордост на българите. Всъщност, то не беше първото, нито в петвековния мрак на робство, нито в цялата ни история. То не беше и най-масовото, то не беше и увенчано с военен триумф и въпреки това, то постави на колене една империя.
На изумителните зверства на поробителя българинът противопостави една нова самоличност - самоличността на един европейски народ, които беше разбрал, че думата „свобода" се пише с кръв, че свободата не се получава, а се взима, защото Левски, с гениално прозрение беше казал: "Който ни освободи, той ще ни пороби!".
Десетилетия по-късно, вдъхновени от същата решимост, с която бе написана априлската епопея, българите от Македония ще възкликнат: "Тирани, чудо ще направим! Ний чуждо иго не търпим, в своята кръв ще ви удавим и пак ще се освободим"!
Всеки, който проповядва, че историческата и политическата съдба на България се диктуват само и изключително от волята и поведението на великите сили, от волята на големите, на значимите в международната политика, трябва да се върне към неуморните и саможертвени усилия на апостолите от Българския революционен централен комитет. Трябва да си припомни смелостта на българина да излезе с черешови топчета срещу оръдията на турската редовна армия.
За разлика на съседните нам държави, национално-освободителното движение в България не се заражда с помощта и съдействието на която и да било от тези велики сили. Факт е.
Априлското въстание далеч не беше първото срещу Империята на нашия Балкански полуостров. Преди нас въстанаха и сърби и гърци. Бойците от българската легия се биха на Белградската крепост, в гръцкото въстание участваха десетки хиляди българи, с конни и пеши дружини, предвождани от Хаджи Христо Вулгарос, от Гого Войвода и от други. Рамо до рамо с гръцките въстаници застанаха множество западноевропейци, дори самия Байрон, край Наварим се стече флотът на цяла цивилизована Европа.
Ние, българите, обаче бяхме сами. Сами бяхме в Копривщица, сами бяхме в Батак, сами бяхме в Перущица. Сами бяхме през април 1876-та, сами бяхме и на Илинден 1903-та година. И това прави нашия подвиг огромен. Това е гаранцията, че независимо от междуособиците, от калта на политическите интриги днес, у нас има нещо твърдо, има един жив въглен на достойнство и гордост, който гарантира, че България ще пребъде.
Ние не сме малка нация, никога не сме били, няма и да бъдем. Ние трябва да си повярваме и да потърсим своите герои, онези, които днес могат да ни водят достойно, така, както са го правили едни съвсем обикновени хора, тук в един необикновен исторически момент преди 137 години. Обикновените хора, които днес с гордост определяме, като нашите национални герои", завърши словото си премиерът.
Оправдавам думите на Райков единствено с приповдигнатия тон, обичаен при честване на важни исторически дати. В изказвания по такива поводи е разбираемо да има малко повечко романтика. Иначе призивът „да си повярваме и потърсим героите, които могат да ни водят достойно“ е, меко казано, неуместен. Очевидно е, че сред съществуващия политически „матриял“ не само няма водачи (камо ли герои), а рядко се намират и просто свестни управленци. Когато 20 години не чистиш, се натрупва предимно боклук. Задача момер едно е много по-прозаична: да принудим властта (без значение от какъв политически цвят е) да работи в полза на хората, а не в своя. За целта наистина трябва да си повярваме, тук съм съгласен с премиера. С един много важен акцент: да СИ повярваме – а не да повярваме НА НЯКОГО. Това са съвършено различни неща. Едва когато има власт, която е наясно с предназначението си и е достатъчно отговорна да го изпълнява, и това се утвърди като стандарт, вече биха могли да се появят евентуалните нови водачи на нацията. Иначе няма как да стане: личностите, които имат потенциала да бъдат такива, не желаят да имат нищо общо с властта или биват отрано обезкуражавани и изхвърляни от системата. А опитите да си ги създадем сами, припознавайки в разни случайни екземпляри царя-спасител или новия Крали Марко, доведоха ясно до какво. Всъщност, герои има. Примерно, бих бил безкрайно щастлив да видя един Валери Петров като министър на културата. И съм убеден, че въпреки напредналата си възраст би се справил блестящо – защото на управлението на културата в България (а и на управлението на страната въобще) му липсва именно това, което този човек притежава: МЪДРОСТ. Но твърде много го уважавам и ценя, за да ми мине и през ум да поискам от него да влезе в зверилника на съвременната българска политика. С две думи: властта трябва да стане такава, че да е нормално Валери Петров да бъде министър на културата. Докато това не се случи, всякакво търсене на водачи и герои ще е съмнително упражнение с катастрофален край.
От толкова доверие някой не могат да си вдигнат гащите!