"Ако искате да участвам в предизборния ви дебат, ще ме снимате само в крупен план"
"Ще избера свой личен режисьор, който ще стои в апаратната и ще участва в разкадроването на камерите"
"Докато аз говоря, нямате право да показвате реакциите на съперника ми в ефир"
"Водещите на дебата нямат право да задават въпроси, да ме прекъсват или да ме поправят - могат само да мерят оставащото време"
Това не са цитати от поредната "скандална" стенограма или СРС от тайните преговори преди несъстоялия се лидерски дебат между Корнелия Нинова и Бойко Борисов.
Това са само част от условията, които Франсоа Митеран поставя пред действащия държавен глава Валери Жискар д'Естен и телевизионните екипи, желаещи да съберат двамата претенденти за Елисейския дворец в едно студио преди балотажа на президентските избори през 1981 г. - едва вторият подобен опит на френските медии.
Първият - отново между Жискар и Митеран през 1974 г. - завършва с провал за социалиста.
Митеран е с една глава по-нисък от опонента си, напрегнат, сериозен, чете статистики през диоптричните си очила с дебели лещи от няколко папки, пръснати на масата в студиото.
Срещу него стои по-младият Жискар, тънък като струна, енергичен, реактивен, който с лека усмивка "кове" съперника си с къси пасове ("Нямате монопол върху сърцето, г-н Митеран"). Печели симпатиите на френските зрители, а няколко дни след това печели и балотажа - с малка, но решаваща преднина.
Седем години по-късно, Митеран отново се подготвя да атакува президентството, но вече си е научил урока. Този път екипът му разписва цял наръч с конкретни, стриктни условия за технологията на провеждане на най-важния политически дебат на Републиката.
Предварителното му очакване е, че нито президентът, нито телевизията биха приели да бъдат "дирижирани" с подобен ултимативен тон. Целта му е да ги провокира да анулират дебата и да си спести опасността от нов медиен провал на крачка от победата.
Ако не се играе по неговите правила - няма да има игра.
За изненада, всички условия са приети. Нещо повече - в следващите 36 години те се превръщат в еталонни правила за най-очакваното и рейтингово политическо шоу по телевизията.
До каква степен се спазва традицията на дебатите - един дребен пример. Точно преди сблъсъка Макрон / Льо Пен на 3 май, отговорният режисьор Тристан Карне си извоюва правото да прекъсва монотонните изказвания с "пресечки" или "split screen", за да може да показва естествените реакции и мимики на изслушващия кандидат - нещо, което е изрично забранено в практиката на балотажния дебат през последните четири десетилетия.
Тази малка "революция" се превърна в новина, сама по себе си. Натискът над партийните щабове си заслужаваше: в продължение на повече от 2 часа двамата участници се впуснаха в невижданo агресивен словесен двубой и изпълнения на живо:
Решаващият дебат между фаворитите за най-високия държавен пост във Франция никога не е бил задължителен по закон - и въпреки това се провежда при всички президентски избори от 43 години насам.
Изключение от правилото се е случвало само веднъж: през 2002 г. Жак Ширак отказа да седне в едно студио с председателя на Националния фронт Жан-Мари льо Пен, като демонстрация на нежеланието си да го легитимира като сериозен и достоен политически фактор (Льо Пен-баща не успя да получи и 18% подкрепа на балотажа).
Цялата организация на събитието се случва благодарение на Върховния аудиовизуален съвет - "френския СЕМ", институцията, която действа като посредник и гарант за спазването на правилата между партиите и журналистите.
Централата му е мястото, в което се събират екипите на щабовете и главните редактори на електронните медии, за да се разберат за всички детайли около продукцията - дата, времетраене, поредност на изказванията, декори, студио, медии-домакини, водещи, разкадровка, осветление, "позволени" и "забранени" планове, както и излъчване на двама помощник-режисьори от двата щаба на кандидатите (които могат да наблюдават, но не и да дават заповеди на режисьорите на пулт).
Участието в дебатите е безплатно. Всяка телевизия, радио или сайт, които пожелаят да излъчат на живо крайния продукт, също получават достъп до сигнала безплатно. Информираността на аудиторията стои над "ревността", че ще се допусне лице или лого на конкурентна медия в собствения ефир.
За разлика от българската практика с "предизборните хроники" (платени полу-агитационни, полу-информативни репортажи, изкуствено отделяни от новинарските емисии), френските обществени и частни медии имат право на свобода на преценката какво, кога и защо да показват пред зрителите си.
За сметка на това Върховният аудиовизуален съвет следи твърде стриктно за недопускане на деформации при отразяването на кандидатпрезидентската кампания. На видно място в сайта му можете да откриете справка - по минути и секунди - за ефирното присъствие на Макрон, Льо Пен и всеки друг кандидат в лицензираните радиа и телевизии за последните 3 месеца. Отделно от това се пресмята колко дълги са директните звукови/визуални цитати (т.нар. "синхрони") - т.е. колко време кандидатът "говори" лично на аудиторията на медията.
Самият финален дебат не е нищо повече от "черешката на тортата" в цяла серия предизборни телевизионни сблъсъци, които започват поне половин година преди вота.
От октомври 2016 г. досега са организирани минимум 11 национални предизборни дебати в прайм-таймa, с продължителност над 2 часа. Общо осем от тях бяха между кандидатите за президентски номинации преди първичните избори в двете най-големи партии - Републиканската и Социалистическата.
Ако се питате защо френските национални медии обръщат толкова голямо внимание на привидно вътрешнопартийни спорове, имайте предвид, че рейтингите на тези продукции надвишават в пъти най-гледаните публицистични предавания.
Самият формат не носи почти никакви допълнителни разходи на организаторите извън декорите, графиките и хонорарите на техническия екип, а възвръщаемостта на инвестицията огромна.
Средно над 7 милиона зрители са гледали всеки отделен дебат на левицата и десницата. Близо 20 милиона зрители (при общо 45 млн. души с право на глас) са проследили последния - между Марин льо Пен и Еманюел Макрон.
Впрочем по същото време "на гърба" им се излъчваше полуфинал на Шампионската лига между Монако и Ювентус.
Опитайте да си представите ситуацията, при която БНТ, bTV, Нова ТВ, централната преса и регионалните журналисти обединяват ресурсите си, за да излъчат четири последователни 3-часови дебати между Корнелия Нинова, Михаил Миков, Георги Гергов, Румен Овчаров и Драгомир Стойнев (част от кандидатите за лидер на БСП от последния Конгрес през 2016).
Сега повторете упражнението х 4 заради хипотезата, че ГЕРБ можеше да направи демократичен вътрешнопартиен избор на кандидат-президент в жив телевизионен дебат между Цецка Цачева, Йорданка Фандъкова, Томислав Дончев, Димитър Николов...
Дотук с научната фантастика.
Всеки опит за сравнение между плахите ТВ-експерименти в България и културата на предизборните дебати във Франция изглежда несъстоятелен, меко казано - и в количествено, и в качествено отношение.
Дали заради липсата на опит, дали заради достатъчно солидна практика, дали заради прекомерния страх от провал, лидерите на най-големите български политически партии никога не са участвали в пряк предизборен дебат, лице в лице, без "адютанти" и "агитки".
Отказът (или неспособността) на СЕМ да влезе във функциите си на гарант за реализирането на лидерски дебат е не по-маловажен дефект в системата от отказа (или неспособността) на националните медии да си извоюват правото да задават въпроси на хората с претенции да са лидери.
Така както режисьорът Тристан Карне си е извоювал правото да "пресича" по своя преценка речите на бъдещия френски президент, за да покаже на зрителите насмешливите гримаси на опонента му.
Това сякаш е много по-красноречив пример за състоянието на медийната среда от поредната универсална класация за свобода на словото, в която България се равнява по африканските и латиноамериканските републики.
