На 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров.
Освен прекрасната поезия, Валери Петров оставя и впечатляващите преводи на български език на цялото творчество на Уилям Шекспир, както и на Ръдиард Киплинг, Сергей Михалков и др.
Сред най-известните филми по негови сценарии са "На малкия остров" (1958), „Слънцето и сянката" (1962), „Рицар без броня" (1966), „Един снимачен ден" (1969).
Публикуваме тук няколко негови стихотворения, взети назаем от в. "Сега", където той традиционно публикуваше по Коледа нови свои текстове:
ANIMULA
Душичко лекичка, нежничка,
гостенка и дружка на тялото ми,
къде ще отидеш сега,
самотничка, голичка, тъжничка?
Император Адриан (76 -138)
Под сребристия лъч на луната
вън липите и къщите спят,
само теб, мойта стара позната,
не те хваща, душичко, сънят.
Вече знаем, не гостенка в мене,
ти си всичко, което съм Аз,
но - за ясност - похват позволен е
този мним диалог между нас.
Да, животът горчив е към края
и когато нелош е бил той.
Но какво ще ми кажеш ти, зная,
тъй че, тиха, до мене постой.
Да мълчим... Под луната спи всичко,
потопено в дъха на липи,
само ти си ми будна, душичко,
само твоята болка не спи.
БАСНЯ
Усещах, че малко прекалено ме хвали,
но си казах: Едва ли
ще е чисто ласкателство. Защо ще ласкае,
като творбата ми добра и така е!
Тъй си казах и чух как хихикат зад мен
Лисицата, Гарванът и Мonsieur d'La Fontaine.
СБОГУВАНЕ С МОРЕТО
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!
