Макар и през двете последни десетилетия след промяната никой в Европа да не предполагаше, че точно унгарците няма да се справят с модернизационния скок, ето че и третият напън по пътя на големия модернизационен експеримент завърши с провал. Което си е сериозен потрес.
След разпадането на съветската империя, след нежните революции и събарянето на Берлинската стена, след кървавото и по всяка вероятност насърчено от румънската тайна полиция, Секуритате, румънско въстание и успешните преговори около кръглата маса, народите от региона трябваше да се разделят цивилизовано с политическата и стопанска система на държавния социализъм, с плановото стопанство.
Да преминат към (напълно различните по дух и манталитет) свободно пазарно стопанство и демократична политическа самоорганизация. Без да имат опит за осъществяването на подобна историческа задача, за която нямаше нито литература, нито образец. Раздялата обаче се получи добре. Преминаването към свободно пазарно стопанство също.
Въпреки видимите резултати
Ала въпреки всичките си видими резултати Унгария и до ден днешен не е помръднала на кота от мястото, до което се бе добрала при първия си модернизационен експеримент от средата на ХІХ до началото на ХХ век. По думите на историка Игнац Ромшич: с един крак в периферията. Въз основа на прецизните си проучвания и социолозите не стигнат до друг извод.
Ищван Дьорд Тот (ТАРКИ), който изследва обществените и културни предпоставки на икономическия възход, пише, че на световната карта на ценностите, изхождайки от стойностите, днес Унгария заема мястото, отредено й от историята и от културното наследство.
Добре, така да е. Ала стигайки до този извод, по необичаен начин за един социолог начин, той заговаря в първо лице множествено число. И пише, че ценностната ни структура се вписва в рамките на западната християнска култура, в същото време от ценностните ни избори става ясно, че функционираме в периферията на този културен кръг като затворено, вторачено в себе си общество.
С други думи моделите ни са едни, а преференциите ни при вземане на решения - други. С употребата на първо лице множествено число проучването се превръща в самоанализ. В затвореността си унгарското общество е обърнато неволно срещу отворените общества, то противопоставя западното християнство на източното, тъй като мислено следва европейските граници от времето на Каролингската династия, в които Йеньо Сюч още през шейсетте години на миналия век разпозна "историческите региони на Европа".
Само словенците успяха
Сюч очертава границите на тези три региона, общественоисторическите им дадености, описва ги въз основа на различията в техните "модели и структури". Подобно на другите народи от региона, в процеса на трансформация унгарците се опитват да разчупят тези строго съхранявани исторически граници. До момента са успели да го направят единствено словенците.
След всеки мъчителен и отрезвяващ провал на опитите за разчупване на границите не настъпва нова ера, както мнозина се страхуват и надяват, затова пък със сигурност идва ново, коренно различно от предишното настъпление. В момента е настъпила пълна тишина. Тишината на очакването, приготовлението и страха.
Всяко общество живее от традициите, които е натрупало. Те не са по-различни от традициите, натрупани у отделния индивид; обществото ту вади на преден план някое от своите качества, ту заделя някое друго настрана, според ситуацията. Моделите на прогреса са предварително кодирани в традициите, по същия начин е набелязан и структурният модел на регреса. Връзката наподобява съотношението между качествата на индивида и възпитанието.
Тенденциите и моделите се вписват в колективната памет от индивидите и техните семейства. Не непременно в съответствие с техните намерения, влияние оказват по-скоро преференциалните решения, свързани с манталитета, класата и прослойката; те или подсилват, или отслабват определена тенденция на развитие и много рядко се случва да променят модела или насоката си. Не ги променят дори когато мнозина са осъзнали нуждата от промени.
Дори 1989-а да беше революция, а тя не беше, една голяма промяна винаги е последвана от реставрация, която на свой ред обикновено показва какво не може да се върне.
Регресията бе предизвикана от все по-избледняващия процес на прогреса, спрял напълно в първите години на новия век. Развитието на унгарското общество навлезе в регресивна фаза. Още от първия момент на промяната бе ясно какво ще се случи. Янош Кенеди го описа още на времето.
Има истински и последователни унгарски демократи, които - нека да добавим - са смайващо малко на брой, ала унгарското общество няма демократични традиции, затова и третата република се люшка между две исторически дадености: моделът на държавния социализъм и държавата-бащица и моделът на държавния капитализъм и съсловната авторитарност, т.е. колебае се между два традиционни свята: от ерата на Кадар и от ерата на Хорти.
Да вземем само факта, че през първите десет години на демокрацията всички без изключение трябваше да започнат обучението си в началния курс по демокрация. И с просто око се вижда, че никой не стигна по-далеч от курса за начинаещи. Включително и авторът на тези редове. Нямаше как.
В нито една от страните на региона и дума не ставаше, че на народа му е писнало от съветската диктатура, че вместо нея иска демокрация, бори се за нея, в тази борба са се оформили методите за превземане на властта, че народът е помел стария режим, за да изгради съзнателно един нов, с една дума - да направи революция.
Единственото, което се случи, е, че необятната съветска империя рухна от собствената си стопанска и военна немощ, повличайки след себе си народите от региона, свикнали със стопанството на недоимъка и стратегиите за оцеляване.
Да се справиш сам със свободата си
Народите бяха оставени сами да се справят със свободата си, без да имат идея как да я стопанисват, без да са си разработили нова житейска стратегия или тактика за оцеляване.
Имаха модел за развитие, но обществата им бяха лишени от подходяща за този модел структура, тя не съществуваше нито наяве, нито като замисъл. Регионът прие демокрацията като неизбежен хап, взет по лекарско предписание, без да е наясно какво точно иска лекарят.
Благосъстоянието беше привлекателно, особено със своите предмети-символи: коли, банани, автоматични перални; регионът беше проумял освен това, че безкрайният низ от полезни, лъскави, ароматни, красиво опаковани предмети по някакъв начин има връзка с вътрешната структура на демокрацията, с човешките права, с гражданските права; ала откъде би могъл да знае какво трябва да направи в интерес на собственото си благоденствие, как да надмогне собствения си интерес, как и какви организации да създаде и как да организира дейността им?
Самите демократични промени протекоха без понятието за демокрация да стане предмет на публичен дискурс. И как да стане, след като всеки живееше и работеше според старите си стратегии за оцеляване. Стратегията за оцеляване не вирее в онази общественоисторическа структура, която произвежда предметите на благосъстоянието. Модел и структура, решения и мечти не се припокриваха. Гражданите бяха заети с практическите въпроси на житейската стратегия, спореха остро по тях, новото беше, че можеха да го правят публично. Магията на гласността ги беше очаровала. Единствено специалистите по конституционно право разискваха помежду си различните възможни схващания за демокрацията. Публичните дискусии, стачки, провокации, блокади, демонстрации и контрадемонстрации се зачеваха в духа на стратегиите за оцеляване, поради което целта им бе не постигането на консенсус, а победа на всяка цена, ето защо шумотевицата и суматохата бяха пълни.
Изгубени в крясъците
И винаги предметът на дискусията се изгубваше някъде из тези крясъци. Нямаше обаче човек, който да не е щастлив, че няма диктатура. Всеки заобикаляше или нарушаваше новите правни норми с усвоени по времето на диктатурата трикове. Полицията, прокуратурата и съдът правеха същото или си затваряха очите.
Водеха следствията, повдигаха или не повдигаха обвинения, съдеха, сякаш се стремяха да отговарят не на законите, а на собствените си убеждения. Не успяха да разграничат етиката на убеждението от етиката на отговорността, не могат и до ден днешен.
Така бе застрашена най-напред правната сигурност, а след това и самата демокрация. При диктатурите условие за оцеляване е да откриеш пролука в закона. Следването на закона е не просто израз на страх, то е лоша житейска адаптация, глупост, предмет на присмех, оценява се дори като угодничество, тъй като застрашава шансовете на други хора за оцеляване.
Преди да са изминали и десет години свободните демократи се сбогуваха със собственото си схващане за демокрация с корупционен скандал. Социалистите никога не са имали, и така и не успяха да си създадат ясно очертана представа за демокрацията, просто се опитаха да пренесат етатизма и патернализма на социалистическата партийна демокрация в парламентарната.
Младите демократи обаче разбраха, че със своите прекалено рационални и свързани със защита на човешките права визии никога няма да спечелят избори, и ако искат да влязат в правителството докато са още млади, ще се наложи да променят убежденията си, за да максимализират броя на подадените гласове. Ото Граф Ламбсдорф, опитният германски ментор на партийния председател Виктор Орбан, се опита да възпре младите демократи от тази твърде рискована стъпка, ала претърпя крах.
През изминалите две десетилетия унгарското общество не успя да изгради стабилна демокрация, нито пък да се спре открито на някоя от старите си антидемократични традиции. Нито на протекционистичното наследство на хортизма, на крепящата се на полиция и жандармерия парламентарна автокрация от преди втората световна война, този феодален и капиталистически съюз, нито на осъществявания чрез тайна полиция държавен патернализъм на комунистическата или социалистическа диктатура, държавносоциалистическата традиция на кадаризма, макар и с предпочитание да ползваше менталните им и духовни форми, управленческите им прийоми, използва ги и до ден днешен.
И двата режима имат своята логика в унгарската история, което разбира се не оправдава нито единия, нито другия, просто ги обяснява. Странна е смесицата, произлязла от противоборството на тези две, следвани вярно и жлъчно нападани, подложени на многобройни исторически фалшификации традиции, от които е съставена речниковата статия за унгарската демокрация.
Ако гледаме на случващото се като на спектакъл - а има моменти, когато не може по друг начин - тогава сякаш десет милиона градски пролетарии, господарски слуги, изполичари, ратаи, еснафи, чиновници, дъщерята, сина, внука и правнука на селянина играят някакъв скеч, в който има роли само за благородници или магнати.
Сякаш многовековните селски движения, век и половина борба за еманципация, работническите и женски движения бяха потънали в пълна забрава. Все едно унгарското народонаселение, наред с държавния социализъм, беше загубило автентичните образци на манталитета си, рефлективната си система, житейския си модел, и сякаш няма повече съзнание за собствените си социализационни модели и затова се налага да следва възможно най-примитивните, направо анималистични модели.
Сякаш бе загубило нещо от собственото си индивидуално минало, заради което е обидено, но не на себе си, а на другите. В първите години на демократичните промени на сцената се завърнаха и някои аристократи по рождение. Изплуваха с бляскавите си имена от неизвестността в родината си или пристигнаха от чужбина, за да застанат начело на държавата и да представят традициите на унгарската държавност в светлината на собствените си поведенчески образци.
С какъвто и манталитет или бъркотия от манталитети да са пристигнали, твърде скоро разбраха, че няма какво да правят в една пиеса, в която повечето от участниците са хванали ветрилото като дървена лъжица. Без именията и замъците миналото и възпитанието им си оставаха сапунени мехури. По същия начин, както без собственост и без съзнание за собственост няма буржоазия.
За дребното и средно селско стопанство е нужна не само земя, трябват добитък и инструменти, както и познания - от почвознанието до метеорологията, свързани с конкретния район. За пролетарското битие е нужен професионализъм и организираност, за чиновническото битие - обозрима учрежденска логистика. Но за това отделно, по-късно.
Единствено действащо лице в новата унгарска демокрация се оказа някаква аморфна маса, която нямаше много общо с традиционната структура на собственото си общество, да не кажем: с никаква традиционна обществена структура, нямаше съзнание или самосъзнание за произхода на собствената си индивидуалност.
На тази сцена нямаше селяни, нямаше пролетарии, нямаше поземлени благородници, да не говорим за заможни буржоа - такива въобще нямаше. Новата унгарска демокрация не разполагаше с теоретично подготвен елит с управленчески опит. Не става въпрос за две или три - не успя да излъчи една-единствена, способна да управлява гарнитура.
Най-добрите и най-велегласните от хуманитарите бяха изкушени още преди започването на прочутите преговори около кръглата маса, още в първите мигове на трансформационния процес, от възстановените или новоизлюпени партии, за да бъдат изтощени за няколко години в партийни боричкания или съсипани с някой корупционен скандал.
Нещо повече, духовният потенциал на най-добрите или най-велегласните не беше достатъчен за задачата, която предстоеше да се осъществи. Единствено социалистите имаха държавен организационен и управленчески опит, който обаче заедно с манталитета очевидно бяха пренесли от времето на диктатурата.
Достатъчен все пак, за да могат да осигурят по време на мандата си функционирането на апарата на така познатите ни от миналото основни обороти. Навярно именно заради това, не поради нещо друго, им бе гласувано доверие в два последователни избирателни цикъла.
Колко далеч
За изминалите четиридесет години съветската диктатура стигна надалеч в рушенето на обществото и превъзпитанието на личността. Традиционната структура на обществото заедно с всичките си смислени части и функции, разбира се, не може да се реорганизира за двайсет години. Сам съм свидетел, че 1956 беше оня последен исторически момент, когато унгарското общество все още би могло да се реорганизира според принципите и моделите на собствената си органична структура и дори да тръгне по пътя на една разумна реорганизация.
Градският пролетариат живееше в своите квартали, в обособени части на града, безимотните селяни се деляха от масата на дребните земеделци и прослойката на едрото селячество, и всички те живееха в своя среда от професионални знания и народни движения.
Не искаха кооперативни стопанства, искаха да се запази преразпределението на земята, според реформата след края на втората световна война, не искаха връщането на църковните имения, нито тези на аристокрацията. И работническите съвети се придържаха към принципа на работническото самоуправление, следвайки традицията на близо стогодишното работническо движение, и не искаха да се върнат фабриките на бившите им собственици.
Не възразяваха да бъдат върнати средните и дребни предприятия. Нито пък селяните - средните и дребни стопанства. В Москва само няколко гласа не са достигнали на Никита Сергеевич Хрушчов да се откаже от унгарците (както бе направил с австрийците) и да ги пусне от прегръдката на източното християнство, от третия исторически регион, в който страната никак не пасва.
Днес си заслужава да говорим за тези неща, за да проумеем пред какви трудности е изправена най-новата обществена трансформация, как се мята между силите на прогреса и регреса, и не бива да ни учудва, че днес социолозите поставят Унгария на културната карта на света по-близо до България, Молдова, Украйна или Русия, отколкото до Словения.
Унгарските показатели са се отдалечили и от стоящите в периферията на "западния блок" чехи и словаци. Европейската интеграция се оказа процес, доста по-сложен, от онзи, на който мнозина се надяваха и се надяват.
