Откакто научихме за "Принципа на Питър", с други очи гледаме на родната политика, щом се зададат избори. Качествата на кандидатите вече изобщо не ни вълнуват; големият въпрос е кой от тях пръв ще достигне нивото си на некомпетентост, като надвие останалите.
И това не ни дава мира, понеже се налага активно да участваме в провала на някого, а се притесняваме да му го причиним. Виждате ли, "Принципът на Питър" е изключително умна книга с автор д-р Лоурънс Джонстън Питър от Университета в Южна Калифорния. Издадена е още през 1969 г. и поставя основата на съвременната наука за йерархията. Основният извод в нея е, че всички биват повишавани до момента, в който достигнат "нивото си на некомпетентост".
Или иначе казано - в една система всичко, което работи добре, се използва за все по-прогресивни предизвикателства, докато се провали. Д-р Питър дава и изключително любопитни примери. Да вземем например учителката (за Бога, тук дори не се опитваме да правим алюзия с конкретни лица), която е отличен педагог и бива издигана в службата, докато не седне на директорския стол.
Там тя обаче не върши работа, просто защото се изисква съвсем различен набор от качества в сравнение с нейната подготовка. Така тази изключително успешна в работата си дама достига нивото си на некомпетентст. Или друг случай - този с военния, който се справя чудесно с армейските си задължения, попада в полезрението на началството и скоро получава висш дипломатически пост (нищо не се споменава за вицепрезидентство в детайли). Там той вече е безличен и некомпетентен.
И още един пример - последен. Той е с актьора, който става политик, дори министър. Докато сцената е мястото на неговия успех, кабинетът го превръща в ходещ провал. Според Принципа на Питър в момента, в който човек е достигнал върховата си компетентност, всяко следващо повишение го прави напълно негоден.
Изборите винаги са били вид повишение, при това масово. Нещо повече - насърчава се активността, с която хората изваждат определени индивиди от средата, в която са се реализирали успешно и съвсем целенасочено ги докарват до нивото им на некомпетентност.
Така от един добър министър може да стане посредствен президент, от великолепен юрист - ужасно вице или от талантлив футболист - трагичен кмет. Теоретично, разбира се...
Големият парадокс в йерархологията е, че когато някой се повишава, той не трябва да е достигнал максималния си капацитет на предишния пост, за да може да се развие на следващия. Така се оказва, че най-добрият кандидат не е по-успелият, а по-нереализираният.
Това гласи и теорията на господата Плучино, Раписарда и Гарофало, които след серия социални тестове откриха, че най-добрият механизъм за ефикасно повишение е то да става на напълно случаен принцип. Сега разбирате ли защо изборите доста ни притесняват напоследък.
Защото от нас се изисква да повишим някого до нивото му на некомпетентост, докато - ако решим да подходим научно и да гласуваме за по-неподготвения, това би противоречало на здравия разум. Страшна главоблъсканица.
Добре поне, че родната политика дава възможност за израстване на куп случайни хора. Слава богу, в това ни е надеждата.
