Преди няколко дни, някои от нас си спомниха и честваха 24-та годишнина от падането на Берлинската стена - и следователно - 24 години от падането на тоталитарния режим в България.
Но истината е, че стената никога не падна у нас. Ние не усвоихме нашата революция; режимът и главните политически лица останаха и те наложиха пътят и посоката на така наречената ни „демократизация". Падането на Берлинската стена всъщност е най-прякото отражение на толкова фиктивната ни революция и фасадна демокрация.
Днес някои от нас знаят, че поради точно тази причина, въпреки опитите от 1997-2001, декомунизация няма; и по-точно, тези хора знаят, че нивото на РЕкомунизация е безпрецедентно днес. Каквото и да опитват тези хора, както и да се борят срещу тази въздесъща доминация на миналото върху настоящето, тя е на пръв поглед достигнала и до най-малките капиляри на нашето политическо тяло.
Истината е обаче, че тази доминация започва безрезервно да капитулира: всеки един боядисан комунистически паметник, всеки графит и всяка рисунка върху Стената, всеки ден от протеста, изпиват капка по капка каквото е останало от силата на тази доминационна система. Остана им една единствена институция, последният бастион - Народното събрание.
По думите на Христо Христов: "По ирония, 24 години след 10 ноември 1989 г. бившите комунисти, които днес отново управляват България, издигнаха около Народното събрание нова българска Стена, която не обединява, а разделя нацията."
Някои хора знаят, че тази Стена, както старата, се издигна, за да защити отслабналата комунистическа власт; знаят, че днес бившите комунисти и ченгета превърнаха сградата в затвор и я пазят с всичките сили. Само тя им остана.
Цели 45 години комунистическия режим територията на България е била окупирана; днес е само Парламента. Тогава с тел, куршуми, кучета, и всяване на страх се предпазваха границите; днес с полицейщина, терор, и барикади.
Цели 45 години налагаха обществена репресия и отнемаха свободата присъща на един гражданин; днес от години насам, първо се опитваха да ни отнемат свободата на словото, чрез абсолутно заглушаване и манипулиране на медиите; но най-важното е, че днес тези бивши комунисти се опитват отново да ни отнемат свободата на движение.
Тогава, както и сега, тези личности практикуват политика като продължението на война чрез други средства. Тогава, както и сега, значението на думата свобода, е с цел да важи само за тя и се способността им да отнемат на другите тяхната свобода.
Но, както никога преди, както някои хора знаят - те са слаби. Те загубиха битката за това кой определя истината, както за последните 24 години, така и за близкото минало; отнехме им правото да говорят като част от нас и от тази нация, което толкова дълго и усърдно градиха през годините.
Властта е изолирана - нейния глас и нейната истина - делегитимирани, колкото медии и журналисти да бъдат купени. Те го знаят и са отчаяни. За това опряха до последния им останал шанс да задържат каквото им е останало - силата.
По улиците милиционерите всяват страх, събират лични данни, ходят по адрес за разпит, викат наизуст законовите си права... А събранието си седи барикадирано. Но по тези силови, по-сигурни, нови метални заграждения, се виждат рисунки, графити, карикатури на хората, които имат нужда да бъдат предпазени. От кого? Отговорът е ясен, просто човек трябва да надигне поглед, след като се е посмял на черепния портрет на Орешарски или свинския поглед на Пеевски и види какво е изписано над входа на тази не-сграда:
Съединението прави силата
Този надпис, вече не важи за нас, защото е от другата страна на Стената. В момента този надпис се отнася единствено и само за тях - да им напомня, че само докато останат единни, докато тяхната доминaция продължава да достига и отравя и най-малката частица на обществото, само тогава ще могат да останат силни в изградената от тях фасадна демокрация. Тяхното съединение означава нашето разединение и тяхната сила означава нашето безсилие.
Днес този знак означава само едно - физическото съединение временно им позволява да останат на власт - физически. Но те загубиха битката и те знаят това.
За разлика от преди, днес Държавата вече не може да определя дискурса, да претендира, че някой я слуша или че и е останала и капчица легитимност. Политическата същност на българското общество вече не зависи от гласа на Държавата; има един друг глас, който в момента е единственият с достъп до истината - и той се намира в съседната сграда - Софийския университет.
Там в момента се консолидира новия дискурс и обект на българската демокрация. От там изтича, и малко по малко просвещава, засилваща сецивилизационна сила. Там се заражда и нашата закъсняла революция.
Двете сгради - едната барикадирана с метална стена, осмяна и изоставена, символизираща последния остров на контрол останал на комунистическото минало - от другата - сграда предпазена от група млади хора с идеали, символизираща еманципацията от цялостните граници наложени върху нашата личност и, което по-важното, възможностите да ги преминем.
Скоро, вратите на университета ще се отворят, там ще останат да учат същите студенти, които го пазят и днес; това ще се случи и със съседната сграда, но там никога повече няма да бъдат допуснати тези, които така упорито се крият там. Те го знаят - и затова хвърлят всички сили да се поразтъпчат с корумпираните си костюми и дебели глезени по червените килими.
И точно тук се намира и най-важната ни политическа длъжност - да сравним тези две сгради: тази разпадаща се доминираща политическа система срещу засилващата се идентичност на българската нация и веднъж завинаги дазапомним видът на злото, да критикуваме и осмиваме всички институции и дискурси, които влагат всички сили да изглеждат неутрални; да изобличим тях и хората, които ги поддържат в политическото насилие, което винаги се е упражнявало чрез тях, докато маските и барикадите им не паднат. Това е единственият начин - веднъж завинаги - да ги преборим.
