Днес беше дълъг ден, с изгряването на слънцето и аз трябваше да огрея навсякъде. Слава на Бог, че е зима и денят е по-кратък. Не че като няма слънце, няма работа, ама тия, дето са шефове, не им се работи и покрай тях и ние - чиновниците - виждаме почивка. След цял ден лутане по кабинети и сблъскване с негативизма на хората, поех към хубавия ми спретнат апартамент в Люлин, с няк'ви наркомани отпред.
Моят дом е моята крепост! Удобно настанен зад компютъра, реших да си проверя e-mail за последно преди да ми спрат интернет, скоро няма да го плащам, спрели са ми стипендията от университета - казаха ми, че са им орязали бюджета.
Не мога да не им бъда благодарен, все пак се опитаха да ме излъжат. И отварям си аз e-mail и виждам три нови писма, две от тях бяха някакви известия от facebook, но трето ми привлече вниманието. На името на подателя стоеше гордо званието: U.S. Department of State.
Кандидатствал съм десетки пъти за зелена карта, но никога не съм подозирал, че е възможно да се случи. Страната на неограничените възможности! Явно наистина същестува Американската мечта. Аз съм едва на 24 години, ще започна от мияч на чинии и до 20 години ще бъда милионер, каквито са балами тия американчета ще им скрия топката и ще им покажа откъде изгрява слънцето.
Вече си представям високите небостъргачи, статуята на свободата, Ню Йорк, Maddison Avenue, Wall Street, всичките весели и безгрижни хора. Обичам Америка и се радвам, че съм американски гражданин, само химна не го знам много добре, но ще го науча.
Довиждане Люлин, довиждане на всички хейтъри и депресирани лелички, аз отивам в Съединените Американски Щати. Естетсвено, знам, че има още два етапа докато ме одобрят напълно, но аз съм човекът, който търсят: млад, без съдебно минало, с отлични оценки, студент, работещ. Писмото вече е заредило напълно, започвам да го чета внимателно и изведнъж БАМ!
Еййй, гладен народ бе! Никакъв U.S. Department of State не са ми пратили писмо! Поредните шарлатани, които са с надеждата някой непросветлен човек да им изпрати $1000 и да чака еднопосочния си билет към обетованата земя.
Поредните шарлатани, които ти пускат кукичката, а ти до такава степен си отчаян от сегашното си положение, че се чудиш дали да не дадеш $1000 да пробваш. Дали парите ще отидат в джоба на шарлатаните или на политиците, разлика няма.
В единия случай поне имаш надеждата, че нещо може да се промени, че и ти можеш да видиш живот, че и ти можеш да създадеш семейство, да имаш деца и да им предложиш живота, който заслужават любимите ти хора.
Докато седях и размишлявах беше станало 00:00, интернет доставчикът ми дръпна шалтера, преди 20 години баща ми дърпаше шалтера в 00:00, за да си лягам, сега друг. Нищо не се е променило отпреди 20 години, винаги има някой над мен, който прави каквото мисли за правилно, без да се замисля за моето мнение, но аз съм свикнал.
Най-добре е да си лягам, утре отново ме очаква челният сблъсък с еднотипните комунистически сгради, паметник на една армия, чието място не е в центъра на София. Очакват ме хилядите дружелюбни и отзивчиви бабетки, които отдавна са прескочили критическата и менопаузата, но все още всички са им криви.
Страната, в която можеш да си правиш к'вот си поискаш, стига да можеш да си го позволиш и ако мога да цитирам другаря Тодор Живков: "Щом немаш пари, ти немаш право да решаваш!". А ти, драги читателю, ако се чудиш как да излезеш от кризата и тинята и нямаш пари, трябва да знаеш, че терминал 1 и 2 на Летище София никога няма да те върнат. (Ама и те искат пари) ...
