Едно кратичко изречение маркира нов етап в сложната любов между премиера и народа - най-мрънкащият обвини мрънкащите. Изречението гласи: "Спрете да мрънкате и да ставате популисти и вие!" Беше отправено към журналистите. Но това "и вие!" в края означава "като всички останали!". Така с няколко думички Бойко Борисов обвини всички в престъпление по Закона за възторга. Предвид начасничавия (авторска дума на Кончаловски за хора, които си променят мнението на всеки час) характер на премиера, може по-късно да се окаже, че това "и вие!" е било предназначено за част от "матряла", но засега то се разпростира над целокупния материал.
Ние си знаем, че сме народ с черен колан по мрънкане. (Каква ли е връзката с това, че избираме в политиката хора с черни колани по дисциплини, нямащи нищо общо с политиката?) Но не очаквахме посегателството върху национален капитал като мрънкането да дойде точно от аятоллаха по мрънкането в българската политика Бойко Борисов. И това също говори за нов етап: явно вече няма да се мрън-мрънка срещу наследството на тройната коалиция, а ще се дрън-дрънка за магистралните успехи на правителството - в пряк и преносен смисъл магистрални.
Брадвата на премиера рядко удря два пъти на едно място
(това пък е българският израз за начасничав характер), но този път удари тъкмо по клона, върху който правителството се е разположило. Мрънкането е нашето оцеляване. То е формата на българското самопознание. Терапията ни. Онова, което западнякът изригва единствено на кушетката при психотерапевт, българинът здравословно изпуска на порции под формата на мрънкане.
Иначе ще гръмнем. Да мрънкаш в България е като да отговориш на стрелбата. Самозащита. Мрънкащият не отива да протестира, не скандира, не контролира. Той не сваля правителства, сваля си радиатора. Той не пълни площадите, пълни си килера с буркани. Даже вече не очаква престъпниците да отидат зад решетките, слага си решетки, за да се опази от тях.
Мрънкащият живее на онази линия на бедност, на която не се правят излишни движения, за да не се хаби енергия. Той не е по-глупав от мухата, която е попаднала в паяжината - мъчи се да си съхрани живота, вместо да пребори паяка. Най-добрите в мрънкането са изнамерили начин на живот, в който почти не им се налага да присъстват. Те не живеят, тях ги живеят. Българското мрънкане е фон, паралелна дейност. Много сме добри в това, можем да вършим всичко, докато едновременно с това мрънкаме. Омрънкваме си живота, защото така ни е по-лесно да го носим.
Защо премиерът посегна на цялото това удобство и хвърли електората в светогледна криза? Ето защо: количествените натрупвания при мрънкането водят до качествени изменения - и се появява врънкането. Да сложим нещата на научна основа: мрънкането е реактивно, врънкането е проактивно. То претендира, то иска, то е заредено с очакване. И най вече - то досажда.
Особено на премиер, но когото му е излязло име, че ще ти обърне внимание само ако врънкаш достатъчно дълго и достатъчно гласовито. В България не е важно какво се говори, важното е на кого. Най-добре - на Него. Освен всичко врънкането при количествени натрупвания преминава във викане. Скандиране, протестиране и други граждански активности, от които сега няма нужда компетентното ведомство, защото шефът му е зает с щаба за аранжиране на изборите.
У нас обикновено се вика като в следната история
Самолет, пълен с пътници. По пътечката към кабината се движат двама мъже в авиаторски униформи. Пътниците ги оглеждат с любопитство и зараждаща се тревога, защото единият мъж е с черни кръгли очила, хванал подръка другия мъж, който също е с непрогледни очила и опипва пътечката с бял бастун.
Мъжете много приличат на слепци, но едновременно имат и всички признаци да са пилотите на самолета. Двамата влизат в кабинката. Да, това са пилотите и определено изглеждат подозрително. Възможно ли е да са наистина слепи?
Пътниците обезпокоено се споглеждат, когато самолетът започва да се движи по пистата. Скоростта му нараства. В главите на всички се въртят едни и същи въпроси: това пилотите ли бяха, те слепи ли бяха, в момента те ли управляват самолета и как всъщност го управляват? Междувременно скоростта на самолета по пистата расте, а насреща се задава морето, защото летището било в крайбрежен град.
Самолетът приближава опасно водата, пътниците започват да крещят и пищят. В този миг самолетът се отлепя от пистата и започва плавно да се издига във въздуха. Всички пътници се облягат облекчено на седалките. Колко са били наивни да се опасяват - ето че всичко е наред, кой ще допусне сляп човек да кара самолет!
В този момент в пилотската кабина единият мъж с черни очила казва на другия мъж с черни очила: "Все се опасявам, че някой път няма да се разкрещят навреме и тогава с всички ни е свършено."
Ние, които мрънкаме през цялото време и врънкаме от време на време, дано не загубим способността си да се развикваме точно навреме.
