Не знам колко дявола могат да се поберат на върха на една игла. Но знам, че иглата е българска. Обществото ни има много врагове. Един от най-големите е самоунищожението. Което ние, простосмъртните, причиняваме на себе си.
Вече не знам кой сайт да отворя, с кой приятел да говоря, на коя опашка да спра, за да не чуя за най-ужасяващия апокалипсис, който ни е сполетял - винаги, навсякъде, за всичко. Няма угодия. Всеки мрази, отхвърля, съмнява се. Опустошителна негативност. Задушаваща.
Бойко Борисов падна. Хиляди искаха оставката му. Даде я. Сега хиляди подозират, че го е сторил нарочно поради пъклен сценарий, или абдикирал безотговорно. Абдикира - така мисля и аз. Но желаех да си изкара мандата, защото чаша, пожелана от милиони, следва да се изпие до дъно (дори и горчива).
Сега тия, които го възнесоха и развенчаха, не знаят какво искат. Знаят, че не искат. Какво - тайна. Мразят.
Партиите върнаха мандата и след Борисов дойде ред Росен Плевнелиев да състави кабинет. Нито време имаше президентът, нито желаещите да управляват бяха налице (в разруха, при улични барикади, за няколко месеца). Служебният кабинет още не се бе заклел и започна яростен отстрел - премиерът бил агент на РУМНО, министър бил с британско поданство, друг гледал смешно, четвърти... Без ни най-малко да адвокатствам на когото и да било, мисля, че е редно правителството да бъде оценявано, след като поне извърши някакви действия. И да бъдат анализирани не желаните, а възможните варианти. РУМНО? Забавна е атаката от страна на доказани сътрудници на ДС и от левите среди. Те винаги са твърдели, че разтурването на агентурата разгражда държавността. Ако Райков е бил агент на РУМНО, трябва да се радват - техен човек е. Но не се радват. Критикуват, отрицават.
Винаги будното отрицание в България е брат на винаги бравурното раболепие. Преди това Плевнелиев събра общественици, с които да консултира ситуацията в страната. Пак настана бесен отстрел - защо тия, не ония, подбрал ги по негови критерии. А по какви трябваше? По критерия на Янко Петров, Ангел Славчев? Може ли въобще да има критерии във вулкана, който представляваше държавата?
Варна тези дни е най-размирният град. Кмет няма, общинският съвет функционира едва, властта се търкаля на улицата, мнозина се навеждат, но не могат да я вземат. Тръгне човек из града, не знае къде ще стигне - кръстовищата са блокирани. Въпреки тези нечовешки условия все пак във Варна тече асфалтиране на улици. И знаете ли какъв нов проблем има градът, ако чете човек "Фейсбук" и местните вестници? Проблемът е защо се асфалтира тази улица, не другата, защо този тротоар е разкопан, не отстрещния... Всеки разбира от всичко, негодува. Виним политиците, че не са градивни, сеят противопоставяне, омраза. Но във форумите, електронните мрежи, аз виждам сидеровци. На n-та.
Кметът на Пловдив Иван Тотев е критикуван, защото отменил безплатните ясли. Но критикуван бе и предшественикът му Славчо Атанасов. Той пък - защото въвел безплатната привилегия предизборно. Ненормална ситуация - две коренно различни действия, приети еднакво лошо.
Никога "за", винаги "анти". Пак ще говоря за Варна. Пламен Горанов се запали и заради саможертвата си стана легенда. Но приятелите му искат да видят видеозаписите от запалването, защото се съмняват дали наистина сам го е сторил. Или пък да не би общински служител или полицай да се е забавил при гасенето. Темата е деликатна, скръбна, не желая да бъркам в раните на хората. Но в кое вярваме - в грамадата, вдигната поради саможертвата? Или в тайнствен подбудител, в свиреп сценарий? А най-нелепо е, извинявайте, да бъдат обвинявани други хора, че "не реагирали навреме". Човек тръгва да се пали, полива се с бензин. Колкото и да са закъснели гасящите, отговорността за инцидента не е тяхна.
Но ние винаги търсим вини, негодуваме, не харесваме. Съмняваме се. Искаме обратното на това, което е. Така е с приятелите на Пламен. С политиката, в живота. Примерите за всеобщия ни негативизъм са безброй. Изброих актуалните.
Знам, че българите имат пълно основание да не вярват - на политици, институции, медии. Но това всеобщо охулване, отричане, няма нищо общо с градивната будност. То прави така, че млади хора, още не научили нищо за България и света, да бягат. Руши, опустошава. Желаем прекрасното, бягаме от лошото, подминаваме възможното.
Има едно място в света, където всеки човек, ангажиран с публична дейност, е оплют. И всяко обществено действие априори е отречено. Мястото е България. Не мисля, че причината изцяло е в обективните обстоятелства. Има и субективна нагласа - камшик, с който се удряме и ни боли. Болката не е пречистваща и съзидателна.
