Две Българии, които не се мразят, но ги дели разлом

Кимнах на Филип Трифонов и той така ми кимна, че до днес се чудя дали го направи. Случи се в къща, където попаднах случайно. Нейде из България. Хората бяха неколцина, кимнах от възпитание, надявам се и той.

Видях се с известен художник. Пак случайно. Варненец съм, заговорихме за Варна. "Ей, много е лоша ситуацията в Морска градина", каза той. Аз, тъй като не знам колко точно е лоша, отвърнах: "Сложна е". "Хората не могат да влизат с автомобилите в личните си имоти, не може така", добави художникът.

Шокирах се.

Той не говореше за застрояването на градината, а за отказания достъп на автомобили да бродят в парка. Те пак влизат, но протестиращите издействаха някакво ограничение. Това са същите протестиращи, които негодуваха срещу градежите в парка.

В Морската градина на Варна живее Иван Станчов. Голям човек, прекрасен, който заслужава само уважение. С лични средства направи и поддържа социален дом в градината върху собствен терен. Дарител, толерантен. Неудобно ми е да го включвам в този текст.

Но в едно от интервютата си той каза нещо много любопитно. Поводът бе решение на общинския съвет да изгради зоокът в Морската градина, близо до неговата вила. Имаше през годините спорове какво точно да се строи, накрая се реши вместо военноморски музей да е зоопарк. "Изведнъж ми казват, че тука вместо военен музей ще има лъвове и мечки, което малко ме чуди. Как така, ние всички подписахме ли? Вие попитахте ли хората, които живеят тука, дали искат лъвове или вълци? Моите кучета ще лаят цяла нощ", заяви Станчов.

Пак край Варна има една прекрасна местност. Тя е над природен парк Златни пясъци, от нея се открива чудна гледка към морето. Виждат се заливите, носовете, зелената гора по брега. Но изключителният пейзаж се разкрива от едно-единствено място, от малка поляна и скала. Точно то е купено от последователите на едно източно учение, сложили са пазач и куче. Те нищо лошо не правят, не погубват природата, просто са вдигнали лека постройка, именувана възстановителен център, и не позволяват на външни да припарят. Наоколо целогодишно щъкат виладжии, разхождат се, отмарят, но нямат достъп до пейзажа. "Тук всяка година водех внука ми, той идва и гледа, радва се, сега неговото дете не може", сподели възрастна жена.

Смея да твърдя, че това са две Българии. Не лоши, добронамерени, но две. От едната страна е художникът с неговите приятели реститути, които са се оплакали, че не могат да влизат в домовете си с автомобилите. Там е Станчов с неговите кучета, хората от възстановителния център. От другата страна са

хилядите, които не искат сгради и автомобили

в Морската градина, искат зоопарк, а и чувстват несправедливост, че някой им отнема гледката над природен парк Златни пясъци.

Казвам, че двете Българии са добронамерени, защо те не питаят лоши чувства помежду си. Сътрудничеха си в протестите - срещу ски пистите, ГМО, шистовия газ. В тях няма лоши герои - и реституцията в Морската градина, и покупката на земята над Златни пясъци са законни. Но двете Българии са факт. Разломът между тях е ценностен и никакви формули на общественото устройство не могат да го заличат. Хилядите на Орлов мост протестираха не просто срещу инвеститора на Витоша, близостта му с властта, лобирането. Те протестираха срещу факта, че някой ще притежава гората, поляните, планината. Тъй и бабите над Варна - те негодуват не срещу начина, по който е купена поляната, а срещу обстоятелството, че някой им е взел пейзажа, усещанията.

Една прекрасна неповторима гледка - може ли тя да бъде частна? Могат ли пътеки, дървета, скали да бъдат достъпни само за малцина? Птичките и пеперудите могат ли да бъдат негови, дори законно да е купил прилежащата земя, дори да не я застроява, а само да я загради?

Това е негодувание не просто срещу съмнителния начин, по който забогатяха мнозина (гневът срещу криминалната ни икономика е отделен). Не и само в защита на екологията. Това е гняв, който казва, че

някои блага трябва задължително да бъдат на всички

Иде реч за достъп, свобода - не може някой да ползва красота, усещания, чувства, които ги създава природата, а други да не могат. В тоталитарните общества това става по силата на принудата, в свободните - чрез силата на парите. Но редно ли е?

Тези дилеми не са български и няма икономическа или житейска теория, която да ги е решила. Няма закон, който да разпореди как и докъде да се ползват природата и красотата, как да стане така, че да е справедливо. Реките например са неприкосновени, но защо да са, питам аз, след като горите не са.

Понятието "справедливост" е относително

Ние скоро сменихме обществената система и мислихме, че новата ще е по-справедлива, но справедливостта - както при всички системи, е въпрос на гледна точка. И не трябва да се учудваме, когато в бъдеще се увеличат хората, които казват, че трябва да има граници за богатството. Дори да е придобито с честен труд.

Като прибавим и факта, че голяма част от българския капитал бе натрупан мафиотски, че се увеличава бедността, чувството за безизходица, че няма правила за нормален живот, няма да е чудно, ако у нас се появят и класови протести. Те няма да бъдат такива в пролетарския смисъл на думата, а ще бъдат срещу отказания достъп до блага. Ако досегашните бяха срещу някаква конкретна процедура, действие, опасност, то бъдещите ще бъдат в самото сърце на неравенството.

А примера с Филип Трифонов го дадох, за да покажа, че неравенството понякога е обективно. Някои са талантливи и известни, други не са. Но чувството за несправедливост често не зависи от обективните факти.