В събота е десетото издание на "Часът на Земята" (за първи път отбелязан през 2007 в Австралия). Та се замислих, при толкова много дни на нещо си и при толкова много дни, в които се отбелязва повече от един ден на нещо си... Ако внимателно се вгледаме в многото и всякакви "дни", сигурно ще открием и такъв на Сульо, че и на Пульо..., но за Земята в края на март е отделен един час!
Както се казва в нашия край: "Гаси уампите и си уегай!".
Както и да го погледнем - всички дни са си на Земята и всички нощи и всички изгреви, залези, новолуния, пълнолуния, ветрове, земетресения, слънчеви дни, снегове и дъждове... Животът и живите същества също са си нейни, природата, морето, континентите, горите, реките! Всичко!
От гледна точка на Земята, времето, в което човекът по случайност и с ескалираща досадност безчинства по тялото ѝ, всъшност може да бъде приравнен към един час. Един мимолетен час от нейното съществуване - преди, сега и в бъдеще. Тя, Земята, е била, има я и ще я бъде, много преди и много след последния човек прошетал по нейната твърд.
Земята е приют, в който не просто пребиваваме, а имаме наглостта да мърсим, рушим, дупчим, душим и изнасилваме. Малко като в онзи лаф, дето ти го пускаш под миндера, а то....
Даже не сме наематели, а още по-малко собственици не сме на Земята, както често си мислим. Банда клошари, попаднали в подреден дом, с изобилие от храна, вода и удобства и оставени за кратко без надзор - това сме ние.
И вместо да се смиряваме, все по-нахални, безпардонни, безогледи и неудържими ставаме.
Като марокански скакалци, които в неочакван взрив на популацията минават и унищожават всичко по пътя си, докато... докато пътят им не свърши и толкоз!
А Земята си стои. Търпелива, голяма, непоклатима, лети си в своя непрестанен път около себе си, слънцето, галактиката, вселената, милостива и сякаш бездушна.
И едва ли има много поводи за вълнение и радост от Часа на хората в нейния мир!
Та, мисълта ми е, че хората, а не Земята, трябва да мислим за своето съществуване, оцеляване и бъдеще в единствения ни засега дом. Че този дом, ще го има и без нас и че неговото добруване не е мисъл за един час, действие за един час, позиция за един час.
То е въпрос на политика, на икономика, на култура, на вяра, на ценности, на смирение и почит. На самосъзнание, та дори и на инстинкт за простичко самосъхранение и оцеляване. Нали знаете, от човешката история - тези, които се помислят за безсмъртни и богоподобни - първи си отиват.
А както и да го гледаме - и метафорично, и религиозно и метафизично и биологично и персонално и общностно - нашите дни на Земята са броени!
Нейните... и да няма кой да ги брои - все ще си вървят в безкрая.
*Teкстът е от Facebook-профила на Асен Миланов Асенов
