Така, след близо 200 лайка на норвежкото момче, което зъзне на спирката и многото вдъхновени пожелания как ние го можем същото, Господ ме изпрати на спирката на канала да чакам „72".
Таман всички се качваме и отнякъде се появява инвалид в количка. Непридружаван. Опитва се да стигне до вратата, но автобусът е застанал неудобно. Моли някой да му отвори платформата за инвалиди. Никой не мръдва. Аз и едно дете! на около 9 отваряме платформата. Той обаче е заклещен и трябва да му помогнем.
Аз (извинявайте, че се самонатъртвам тук-там) и две ученички на видима възраст 13 години започваме да бутаме, да дърпаме. Инвалидът е тежък. Явно доста си хапва нахалът.
Цялата спирка яко зяпа. Борба 5 минути. В последните мигове млад мъж се включва. Избутваме го. Аз се обръщам към спирката и се развиквам: "Eвала на всички мъже. Много яко гледахте!" Седнали жени коментират: "И нито един мъж не стана да помогне, бе", сякаш те са се претрепали да помогнат.
Инвалидът едно „благодаря" не каза на никого.
Е, това е. Ако питате. Адски невъзпитан народ, агресивни жени, всички зяпат и само едни деца. Мили деца. Дано поне вие, нали, щото нас всички когато и да ни застрелят все ще е късно. Барабар с намусения човек в количката. Сори.
