През 1926 година Италианската футболна федерация създава новата Национална дивизия – най-високото ниво на италианския футбол тогава. Столицата Рим е представлявана от новосъздадените Алба Рома и Фортитудо Рома, а Роман и Лацио са пратени във Втора дивизия.
По онова време фашисткият режим на Бенито Мусолини започва активно да се намесва и в спорта. И, разбира се, започва с футбола, който и тогава е най-популярен в Италия и се смята за приоритет.
Скоро Алба и Фортитудо са преименувани, съответно на Алба Аудаче и Фортитудо Про след различни сливания. Но отборите от Севера: Болоня, Дженоа, Ювентус, Торино, все още са твърде силни за столичните формирования.
Тогава секретарят на фашистката организация в Рим Итало Фоски планира последващи, още по-големи сливания в опит да създаде суперотбор, който да се мери с останалите в битката за първото място.
Политикът предлага сливането на дузина римски отбори под общото име Рома. Много от тях приемат предложението, но има и такива, които се опълчват. Един от тях е Лацио, зад който стои генералът от столичната полиция Джорджо Вакаро.
В резултат на това новият отбор Рома се създава от сливането на три клуба: Алба Аудаче, Фортитудо Про и Роман. Смята се, че денят на сливането е 7 юни 1927 г., когато е публикувано и съобщението за създаването на новия клуб. Шест седмици по-късно – на 22 юли, е издаден и официален, нотариално заверен документ.
За цветове на клуба се избират златножълто и вишневочервено. Още тогава символът на Рим – вълчицата, става емблема на клуба. Първият президент на Рома става именно Итало Фоски, който след само година предава властта на бившия шеф на Алба Аудаче Улис Илори.
Клубът е със седалище на малката уличка Виа Дели Уфици дел Викарио 35. Именно там Фоски подписва историческия документ от 22 юли. Сега там се помещава ресторант на първия етаж, а над него са жилищни апартаменти.
Докато първият стадион – „Камо Тестакио“, се строи, през първите две години от съществуването си Рома играе на „Мотовелодомо Апио“. Съставът е формиран от футболисти от трите слети отбора, но повечето от играчите, включително и капитанът Атилио Ферарис, идват от Фортитуде.
Ферарис играе 10 сезона в елитната дивизия. Записва над 200 мача за Рома, като след това играе за градския съперник Лацио, Бари и Катаня. Халфът е част от националния отбор на Италия, който печели бронзовите медали на Олимпийските игри през 1928 г.
Върхът в кариерата му идва през 1934-та, когато е основен играч на „адзурите“ по пътя им към световната титла и заслужено е избран в отбора на турнира. Той е не само първият капитан на Рома, но и първият играч на „вълците“, обличал националната фланелка.
Изключително обичан от и популярен сред феновете, Ферарис обаче има сериозни проблеми извън терена. Както много от легендите от старите ленти, и той обича жените, пуши като комин и купонясва до ранни зори, играейки билярд или карти с приятели. Залита сериозно и по хазарта. Често дори иска пари назаем от президента след неуспешни комарджийски вечери.
Животът му извън терена за малко не проваля кариерата му. След поредния запой и пропусната тренировка през 1934-та е изритан както от Рома, така и от националния отбор. Селекционерът Виторио Поцо обаче познава качествата му отлично и знае, че не може да се лиши от един от ключовите си футболисти точно преди Световното, още повече когато то се провежда на родна земя.
Но проблемите му не са забравени и за назидание е закотвен на пейката. Докато Марио Пициоло не чупи крака си в първия четвъртфинал срещу Испания, завършил наравно 1:1. Ферарис се появява като резерва и именно негов гол носи равенството и преиграването. Ден по-късно „адзурите“ побеждават с 1:0. Италия се класира на полуфиналите, а капитанът на Рома не излиза от стартовата единайсеторка до финала и до спечелването на титлата след 2:1 на финала над Чехословакия.
След мондиала сменя жълто-червеното на Рома с бяло-синьото на градския враг Лацио. До края на кариерата си играе още за Бари, прекарва нов период в Рома и Катаня. Окача бутонките през 1944-та, но три години по-късно трагична смърт го намира именно на терена по време на мач на звездите и така слага край на живота на една от първите италиански футболни легенди. И до днес на надгробната му плоча пише „Атилио Ферарис – световен шампион“.
