България е една от държавите, които взимат участие в операция „Дунав“ по потушаването на Пражката пролет преди половин век. Това е най-голямата военна инвазия в Европа след Втората световна война – общо 400 000 войници и 6300 танка нахлуват на територията на Чехословакия от север и от изток.
С Постановление №39 на Министерския съвет на НРБ от 20 август е решено страната ни да изпрати два мотострелкови полка и танков батальон с 26 машини. Те предварително са прехвърлени на съветска територия, където минават под командването на Москва.
После историята е добре известна – военната машина на Брежнев, с подкрепата на части от България, ГДР, Полша и Унгария, не среща (почти) никаква съпротива и смазва бунта. Жертвите са „само“ 72, а „социализмът с човешко лице“ на Александър Дубчек така и не се случва.
Не толкова популярни са последиците от печалните събития в столицата на Чехословакия за… българския футбол. Не е пресилено да се каже, че потушаването на „нежното“ въстание край река Вълтава от 1968 г. спира една от най-силните селекции в клубната история на Левски към европейска слава.
Западният свят осъжда съветското нахлуване, но така и не предприема никакви действия в помощ на Чехословакия пред опасността от избухването на Трета световна война.
Желязната завеса остава спусната, а разделението – включително и на спортния терен – продължава.
Жребият за европейските клубни турнири през сезон 1968/69 е изтеглен още преди августовските събития. В Купата на европейските шампиони Левски се пада с италианския гранд Милан, а носителят на Купата на съветската армия – Спартак (София) трябва да се изправи срещу френския Бордо.
При „сините“ е пълно с легендарни имена, начело със самия Георги Аспарухов-Гунди. В състава са още легенди като Георги Соколов, Христо Илиев, Александър Костов, Бисер Михайлов, Иван Вуцов, Кирил Ивков, Стефан Аладжов и др.
Доказателство за класата на Левски е и фактът, че в предишния сезон тимът успява да стане шампион в конкуренцията на вечния съперник ЦСКА, който достига до полуфинал за КЕШ и е много близо до това да се превърне в едва втория тим от Източния блок на финал в най-престижния европейски клубен турнир (след белградския Партизан).
„Червените“ също са със звездна формация – походът на Якимов, Жеков, Цанев, Пенев, Гаганелов, Никодимов и сие е спрян едва от Интер на Хеленио Херера, при това в трети мач. На домашната сцена обаче страховитият тим на треньора Стоян Орманджиев е преборен от левскарите, на които мнозина предричат и пробив на европейската сцена. Съдбата обаче пожелава друго…
В последния августовски ден на 1968 г. УЕФА свиква извънредно заседание, на което решава да демонстрира съпричастност към драмата на чехословашкия народ.
Тегленият вече жребий за евротурнирите е анулиран и е решено клубовете от страните, взели участие във военната агресия – СССР, България, ГДР, Полша и Унгария, да играят само срещу съперници от социалистическия лагер. На практика спортната санкция е с обратен ефект – вместо срещу Милан, Левски трябва да премери сили срещу далеч по-приемлив опонент в лицето на унгарския първенец Ференцварош; полският Гурник (Забже) пък заема мястото на Бордо като опонент на Спартак (Сф) в КНК. Получава се така, че вместо да санкционира агресорите, европейската централа им дава шанс за по-лесен път към заключителните кръгове.
Така е обаче само на пръв поглед – политическото послание на УЕФА дава резултат и в Москва решават, че няма да оставят нещата без последствия. Реакцията е драстична – „наказаните“ страни вкупом изтеглят отборите си от европейската сцена. Единствените български представители през кампанията остават Ботев (Пловдив) и Славия, които участват в Купата на УЕФА.
Причината е, че по това време турнирът все още се казва Купа на панаирните градове и не е под шапката на УЕФА. Одисеята на родните отбори обаче приключва бързо – „белите“ са отстранени още в първия кръг от шотландския Абърдийн, а „жълто-черните“ – от испанския Сарагоса.
Така един от най-славните отбори в цялата история на Левски пропуска по чисто политически причини шанса да се изправи срещу Милан, както и да пробие на континенталната сцена.
Но Пражката пролет оставя отпечатък в „синята“ летопис и по друга линия.
Само няколко месеца по-късно – на 17 ноември 1968 г. Левски громи ЦСКА със 7:2 в мач от първенството. Въпреки че не е най-изразителната победа над вечния враг, и до днес двубоят се приема от феновете на клуба за най-великия успех в цялата му история.
Причините са две - от една страна на терена е унижен големият идеологически съперник (при това с хеттрик на Гунди), от друга – по трибуните започва да се скандира „Левски – Дубчек - Свобода“. Рефрен, който оцелява и до днес във вариацията „И преди, и сега, Левски значи свобода“. Съществена подробност обаче е, че последната част от лозунга („Свобода“) всъщност не е призив за свобода, а визира… Лудвиг Свобода – президент на Чехословакия по време на Пражката пролет и близък съратник на Дубчек.
Като цяло историята завършва изключително куриозно във футболно отношение. Съветските танкове пречупват революционните процеси в чехословашкото общество, но не успяват да спрат устрема на футболните клубове на страната по европейските терени. Шампионът на Чехословакия Спартак (Търнава) достига до полуфинал за КЕШ, където губи първия двубой от Аякс на Кройф с 0:3, но на реванша повежда с 2:0 и остава на косъм от суперсензация. Слован обаче се превръща в първия тим от социалистическия лагер, спечелил европейски трофей – на финала за КНК клубът от Братислава побеждава Барселона с 3:2.
