9 ноември 1938 година, Кристалнахт - така е известна една от най-свирепите нощи на нацисткия погром срещу евреите, когато изгарят домовете и храмовете им.
Тогава Сони е само на 7. Майка му е еврейка, баща му - също, но Сони изобщо не го помни, защото ги изоставя малко след раждането му. Цялото му име е Хелмут Сонеберг, като взима фамилията на доведения си баща.
В онази вечер семейството наблюдава как нацистите подпалват синагогата във Франкфурт. Сони е отнет от родителите си и е пратен в сиропиталище за евреи. Там получава и жълтата звезда на Давид, която трябва да носи постоянно, за да може всички да знаят, че е евреин - враг на народа.
На улицата го плюят в лицето. Принуден е да чува заплашителните закани на нацистките младежи, които нерядко се прерастват в регулярни пребивания срещу еврейските деца.
Единствената утеха Сони открива в книгите, донесени му от доведената му сестра - Лило. Тя не е еврейка, затова не е затворена в сиропиталището. "Не спирах да плача - разказва Сони пред BBC. - Четях ден и нощ. Това беше единственият начин да избягам от реалността."
Впоследствие Сони се връща у дома, но не за дълго. Следващият за него идва Гестапо. Първият път баща му им се опълчва. През юни 1943-та отново идват за него. Тогава доведеният му баща показва медалите си от Първата световна война и гестаповците отново правят компромис.
"Войната наистина е най-лошото нещо, което може да се случи на човечеството - разказва Сони, спомняйки се как със семейството си се е криел по мазетата по време на бомбардировките на 22 март 1944-та, при които над хиляда души намират смъртта си само във Франкфурт.
В онази нощ станахме свидетели на неща, които не са за разказване. Хората лежаха по улиците без крайници."
През февруари 1945-а, докато Съюзниците настъпват, Сони и майка му са депортирани в лагер в Терезиенщад (сега град Терезин в Чехия). Доведеният му баща вече не може да ги спаси. Това е лагер, в който са пращани евреите с една-единствена цел - да умрат.
"Бяхме 55 хиляди души на пространство, проектирано за четири хиляди. Даваха ни да ядем само супа. Сутрин, обед и вечер - по няколко лъжици. Един път беше гъста, друг път - рядка, понякога солена, друг път сладка. Веднъж на всеки пет дни ни даваха по 500 гр хляб, 50 гр захар и 50 гр масло. Раздаваха ни ги в 11, а в 12 аз вече ги бях изял. Затова майка ми ми даваше от нейната дажба.
Хората умираха от глад, беше си истински лагер на смъртта. Когато Червената армия ни освободи - през май-юни, започнаха да пристигат и влакове от Аушвиц. Хората бяха натоварени като добитък - вратите на вагоните бяха отворени, а вътре всички бяха само кожа и кости.
Някои стояха прави, други бяха коленичили, трети не можеха дори да помръднат.
Тази картина се е запечатала в съзнанието ми. Ако някой днес се осмели да каже, че всичко това е било измислица... Ревностен пацифист съм, но съм готов да го плесна през лицето."
След освобождението от лагера, Сони тежи едва 27 кг, въпреки че е на 14 г. "Боях се, че ще го скърша", признава доведената му сестра, когато с майка му се прибират вкъщи.
Сони все още носи спомените от Терезиенщад в сърцето си. През сълзи споделя: "Хората ме питат дали бих могъл да простя. Отговарям им, че бих; че бих искал да простя. Но белезите остават."
***
Сони разказва историята си, благодарение на Матиас Тома - директора на клубния музей на Айнтрахт Франкфурт, чийто заклет фен е Сони. Въпреки че вече е на 90 г., той продължава да ходи на мачове на любимия отбор и се намира в прекрасно състояние за човек на неговата възраст.
След войната Сони работи какво ли не - пожарникар, таксиджия, общ работник на летището. На няколко пъти се е опитал да отвори бар, но така и не му се е получавало. Но има една работа, която му носи огромно удовлетворение - шофьор на мобилна библиотека, която доставя книги на бедни деца от крайните квартали на Франкфурт.
"В голяма част от детството си - от седем до 14, нямах нито един приятел. Книгите бяха единствените ми приятели", казва той. Но тогава идва футболът.
Великата игра му дава "чувство за свобода". Сони се пробва като футболист и дори стига до втория отбор на Айнтрахт, но не повече. Не успява на терена, но намира своето място на трибуните.
Става свидетел на най-големите успехи на клуба - шампионската титла през 1959 г. и достигането до финала за КЕШ година по-късно. Айнтрахт губи финала с 3:7 от Реал Мадрид пред 127 хиляди зрители на "Хемпдън Парк", а Сони все още си спомня шотландското гостоприемство.
"Айнтрахт Франкфурт се бе превърнал в моя кръв, мое второ семейство - разказва той. - Няма как да се разкаже, трябваше да сте там, за да разберете какво означаваше този отбор за нас."
Малко по-късно президент на Айнтрахт става Рудолф Грамлих. Той е капитан на немския отбор от Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. Същата година се присъединява и към СС.
Сони разбира за миналото на Грамлих в края на 40-те и моментално прекратява членството си. Грамлих заема поста президент на клуба до 1970-а, след което е направен почетен президент. През 1988-а умира.
"Не можех да приема, че подобен човек - престъпник и убиец, който след това се преструваше на невинна овчица, е част от моя клуб, от моя Айнтрахт", казва Сони.
Днес Айнтрахт е известен като един от най-дейните клубове в кампаниите си против всякакъв тип дискриминация, включително срещу антисемитизма и фашизма. През 2020-а, на 75-годишнината от освобождаването на евреите от лагерите Айнтрахт посмъртно отне титлата почетен президент на Грамлих.
"Всяка сутрин благодаря на Бог, че съм жив - казва Сони. - Благодаря му, че мога да виждам небето и луната, че мога да усещам дъжда по кожата си. Това е най-великото чувство за мен.
Но и съм убеден, че трябва да живея до 104 г., за да си върна всичко, което съм платил на пенсионния фонд. Изчислил съм го.
Знам, че много хора на моята възраст вече си отидоха. Не знам защо аз не съм. Може би Бог мисли, че цялата преживяна болка заслужавам няколко години бонус."
