Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"За мен всеки ден е подарък. Не вярвах, че ще доживея до 50"

"За мен всеки ден е подарък. Не вярвах, че ще доживея до 50" Снимка: Getty Images

"Разболях се при пристигането във Виетнам през 2015-а. Бях там на посещение като посланик на Юнайтед, още с пристигането обаче усетих, че съм зле. Изпих няколко парацетамола, преспах, след това някак се закрепих за остатъка от времето там.

Първата вечер след завръщането излязох на вечеря в Манчестър с жена ми Шърли. Тя ми каза: "Ризата ти е тясна, качил си килограми в Азия. Странно за теб." Отвърнах, че това е смешно. Но наследващата сутрин видях лице в огледалото, което беше като моето. Но по-отекло и подпухнало.

Още в същия ден вече имах усещането, че наистина съм натежал. Даже - сякаш качвах килограми с часове. И така се започна. Така влязох в Ада."

Изповедта на Анди Коул разтърси всеки, който я чу или видя, след като за първи път през 2020-а някогашната голова машина на Юнайтед говори за заболяването си. Днес Анди е на 52 години, въпреки че и той, и лекарите, не вярваха, че ще успее да стигне до 50. В живота поне.

Защото той стигна до 187 - гола само във Висшата лига, с екипите на Нюкасъл, Юнайтед, Блекбърн, Фулъм, Сити, Портсмут. Игра и за националния тим на Англия. През 1995-а стана най-скъпият британец в историята на футбола - 7 милиона лири, които сър Алекс даде на Нюкасъл за него. Но това бяха златните години. На терена нещата му се получаваха лесно. В живота е друго.

Оказва се, Анди е хванал рядък вирус във Виетнам, а по време на полета към дома инфекцията удря тежко бъбреците му.

Коул с дни отказва да приеме, че има проблем. А той е явен - трудно му е дори да иде в тоалетната. Няколко сутрини поред не може да намери сили да се яви на срещи, които отдавна са насрочени. Остава у дома, като дори ставането от леглото е проблем.

Когато най-после решава да посети Manchester Royal Infirmary, като бившият лекар на Юнайтед Майк Стоун го съветва кого точно да търси там. И това е денят на истината.

"Кожата сърби ли те?" и "Имаш ли проблем с хълцане?" са два въпроса, на които почти автоматично отговаря с: "Не, шегувате ли се". После се замисля - кожата го сърби от дни. Хълцал е почти всеки ден в последните 4-5, както и сутринта, преди да иде в болницата.

Следват пълни изследвания, биопсия, кръвни картини и задържане в болницата почти през целия ден. По време на прегледите прави и първата си сериозна криза, която принуждава лекарите да го вкарат в спешно отделение и да го хоспитализират.

Спасил го е футболът.

Състоянието му е трябвало да се влоши много по-рано, а пристъпът с кризата вероятно е щяла да стане у дома, когато е сам. Или в колата... Няма кой да ти помогне, когато припаднеш на волана. Здравият му организъм на спортист обаче някак успява да окаже съпротива на инфекцията и заболяването с дни, преди да рухне очаквано. За негово щастие - в болницата. Това е ключов момент, но и първа "победа", която повече се дължи на съдбата.

На 44 години е. Едва не умира.

Съпругата му е бясна в болницата и следва ужасен скандал с баща му там, край леглото на Анди, който е почти в безсъзнание от тежките медикаменти. Семейството отдавна е във "военно положение". Още откакто Коул е арестуван през 2008 г. заради домашно насилие срещу Шърли.

Тя му прощава случилото се в онази нощ, както е забравила и няколкото огромни скандала, които са причинени от поредната история в таблоидите за това в чие легло е бил Анди. Със сигурност - не в това у дома. Успявали са да минат и през това.

Бракът им не е идеален, това е ясно. Но таткото на Анди никога не прощава на Шърли, че семейни истории стигат до вестниците. Открито я обвинява за това.

Този Линкълн Коул е корав тип от Ямайка, работил дълги години в мините на Нотингамшър, след като емигрира в Англия през 1957-а. Човек с несломими, праволинейни и вероятно - доста консервативни разбирания за живота.

Шърли е опора по време на първите седмици след диагнозата. А тя е кошмарна - Фокална Сегментна Гломерулосклероза. Това е рядко заболяване, което засяга бъбречната функция. Обикновено възниква без видима причина, но може да е причинено от употреба на наркотици или вирусна инфекция. Именно второто е доказаната причина за болестта на Андрю Коул, който нижеше голове пред "Стретфорд Енд" през 90-те.

В някои жълти издания се появяват обаче "бомбастични" информации за други причини за състоянието му. Наркотици, алкохол...

Анди не е простил и днес, въпреки че се отказва да завежда дела. Този път. Има горчивият опит от това срещу Daily Star през 2008-а след публикации около раздялата му (тогава временна) с Шърли. Тя е факт след случката с домашното насилие, но делото му носи само разходи и нерви.

Следващите месеци от деня на истината в болницата са кошмарни.

"Обясниха ми ясно - късметлия си, че си жив. Сега ще спазваш всичко, което ти казваме. Ден по-късно, ако още не бях отишъл в болницата, всичко щеше да е приключило.

Диализата беше нещо ужасно. Да, тя облекчава болката и ти подобрява временно състоянието, но след три-четири часа, колкото продължава, ти си напълно смазан. А у дома кошмарът продължаваше. Напрежението с Шърли растеше, тя често бе груба с баща ми, а той плачеше по телефона и рядко идваше да ме види. Не го бях чувал да плаче никога дотогава. Този човек, който се е сблъсквал с какво ли не в живота си, просто рухна заради моето състояние."

Линкълн Коул наистина е корав тип. В автобиографията на сина му, писана още като играч на Юнайтед, една от историите е специално за него. "Без ирландци, черни и кучета", пишело на вратата на пъба, който бил до дома на баща му, когато започнал да работи в мината. За пришълец от Ямайка с този цвят на кожата, животът е бил ад в тази част на Великобритания. И това не го е карало да плаче. Но видът на Анди, подпухнал, немощен и неспособен да иде дори до тоалетната без чужда помощ, го срива.

Хемодиализата помага да се чувстваш по-добре. Но не лекува заболяването. Не и при състоянието, с което е диагностициран Анди Коул.

Минават няколко месеца и лекарите са категорични след поредните изследвания: "Търси донор. Бъбрекът ти няма да издържи още дълго, а с него и ти. Работи на 7 процента от функционалността си."

Племенникът му Алекс Палмър идва на помощ - предлага му да дари бъбрека си.

"Един ден просто дойде у дома, позвъни на вратата и ми го каза - спомня си Коул. - Сякаш говореше за това да пием чай с бисквити. Толкова просто го изрече, а това е нещо толкова важно и велико. Той ми спаси живота."

Операцията по трансплантирането на органа през 2017-а е вторият ключов момент. Но и след нея нещата не са идеални. Това е битка, която никога няма да приключи.

В болницата, докато се възстановява, идва куриозен момент - един от малкото дни, в които Анди се смее и е щастлив, забравяйки за известно време реалността на ситуацията.

Идва на посещение Рой Кийн - някогашният му капитан в Юнайтед и добър приятел.

"Рой ми донесе 5-6 списания за автомобили, каквито знаеше че обичам. Сестрата го предупреди - не го разсмивайте, има още много шевове по тялото, най-вече в областта на стомаха. Не е добре да се смее и говори много. След 10 минути плачех от смях и едва не паднах от леглото, Рой бе в стихията си. Разказваше смешни истории, шегуваше се в всичко. Типично за него, все едно се бях върнал години назад в съблекалнята на Юнайтед," разказва Анди.

Снимка: Getty Images

Но останалите дни са тъмни и изпълнени с мрачни мисли. А и нещата не са особено добре в първите дни след трансплантацията.

"Първите седмици бяха адски - говори Коул. - Тялото първоначално не прие добре органа, имаше много странични ефекти и тежки нощи на безсъние. Но оцелях. Постепенно имаше подобрение. Просто съм жив, а днес оценявам, че това не е никак малко.

Живеех ден за ден. Един - добър, в който мога да стана, да се облека и да изляза, да видя хора. Следващият - лош, в който не мога да стана от леглото. Още със събуждането бях наясно кой какъв ще е. Беше мъчително.

Не очаквах да доживея до 50, а ето, че вече съм на 52. Знам, че всеки ден е подарък, всеки рожден ден - събитие. Оценявам всичко това. Извиних се многократно на всички, на които дължа извинение за това, което съм им причинявал през годините. Най-вече на съпругата ми. Бил съм задник, а глупавото е, че осъзнаваш такива неща, когато видиш края пред очите си."

Днес е отново физически активен до някаква степен, без да се задържа у дома и в леглото.

Опитва да тича и да спортува по малко, като дори се кани да играе в благотворителен мач това лято. Вероятно не повече от 5-6 минути, но може да опита.

Шофира, което дълго време му бе забранено от лекарите.

Редовно е в студиото за мачове от Премиършип, анализирайки случилото се на терена. Все още е посланик на Юнайтед, но пътуванията са разредени и подбрани - клубът добре осъзнава, че състоянието му още е деликатно.

Той пък знае, че битката изобщо не е спечелена. Поне не окончателно. Всеки месец минава пълни изследвания.

"Тук съм, това е важното. По време на пандемията бях на косъм от това да се побъркам. Защото ми казаха, че заразяване с вируса може да е фатално при моето състояние. Бях сам, изолиран от света. Идваха да ме видят децата ми, Шърли, баща ми... С маски и костюми, напълно опаковани. Беше много тежко.

След това при мен дойдоха от Kidney Research - британската организация, която опитва да помага на хора със заболявания, подобни на моето. Започнах да чета по темата, исках да помогна. Дарих пари, но исках да помогна още. Основах фондация и искам да се срещам с хора и да им давам надежда, че могат да се борят. Въпреки че, признавам - не знам как точно аз го направих. Нямам идея как успях да преживея най-трудното. И знам, че нищо не е свършило."

Състоянието на Коул е такова, че той е със статус "под постоянно наблюдение" - вероятно така ще е до края на живота му.

А той го е приел и играе "мач за мач". Нали помните - всеки ден е подарък.

И битките се печелят една по една.

А се страхуваше, че няма да успее да доживее дори до 50.





 

Най-четените