Ако някое телевизионно шоу би могло да развие психично заболяване, да започне да взема антипсихотици, да се стабилизира, да спре лекарствата, да изгуби каквото и да е усещане за реалност, отново да започне да си взема лекарствата, да се върне към нормален живот - и после да повтаря този цикъл до безкрайност, това вероятно би бил сериалът Homeland ("Вътрешна сигурност").
Внимание, текстът съдържа спойлери.
Откакто дебютира и бе посрещнат с възхвали от критиците през 2012-та, драматичният сериал по Showtime се мята между двете крайности: между това да бъде умна, провокативна, морално сложна драма за агент от ЦРУ, който се бори с тероризма, и между това да е маниакален, пулсиращ, предизвикващ скърцане със зъби, импровизиращ, наливащ се с текила и сексуално импулсивен хаос.
Подобно на главния си герой Кери Матисън, сценарият на "Вътрешна сигурност" изглежда, че не може да бъде едното без другото - че блестящите и точни наблюдения не биха били възможни без небрежноста, параноичността и направо непрофесионалната пристрастеност към житейски драми.
В крайна сметка въпросът за зрителите е дали това, което получават, си заслужава.
Ако можете да игнорирате глупостите - вездесъщите сълзливости, най-безсмисленият сюжет за бременност в целия свят, цялата интерлюдия с Каракас, момента, когато Броуди убива вицепрезидента, като хаква пейсмейкъра му - толкова по-добре за вас.
Ако пък сте сред критиците и съмняващите се, тези, които размахват гневно юмрук срещу екрана всеки път, когато Кери започва да се държи като обезумяла, бъдете спокойни - петият сезон няма непременно да мине безболезнено за вас.
Но поне съдейки по първите три епизода, създателите му най-после са започнали да осъзнават, че основното му качество е може би и най-голямата му слабост.
След концентрираните върху Кери и Броуди пикови моменти и спадове през първите три години, четвъртият сезон се опитава донякъде да рестартира нещата, като категорично се отървава от втория герой и изпраща първия в Пакистан, в бюрото в Исламабад като местен шеф на представителството на ЦРУ.
Изследването на нови територии като цяло бе приветствано от критиците, но шоуто продължи да доказва, че цени шока и ужаса повече от логиката и здравия разум, допусна кървав набег върху централата на ЦРУ от висш талибански лидер чрез не дотолкова таен тунел.
Но сериалът също така по един донякъде деликатен начин изгради начина, по които Кери се съмнява в етиката и ефикасността на работата си. Когато тя напусна Сол, надеждния й ментор и поддръжник, след като осъзна, че той е приел да работи с човека, който е убил няколко от нейните колеги, разочарованието й изглеждаше както убедително, така и много закъсняло.
Петият сезон отново натиска бутона за рестарт.
Той прескача с две години в бъдещето, изваждайки Кери от ЦРУ и пренасяйки я в Берлин, на няколко часови зони от стария й живот в Ленгли.
Тя работи в частния сектор на сигурността за енигматичен германски милиардер (Себастиан Кох), прекарва смислено времето си с очарователната си малка дъщеря и (старите навици не умират) има гадже с (очевидно) червена коса, което тя (очевидно) е срещнала в работата си.
Тя оповестява в един момент, че е трезва от девет месеца - рекорд, толкова видимо предопределен да бъде прекъснат, че това звучи почти трагично.
Причината, поради която това изглежда познато, е че точно така всъщност бе започнал и вторият сезон на "Вътрешна сигурност", където Кери живееше като цивилна, грижеше се за здравето си и изглеждаше не твърде ентусиазирана от този факт.
Шоуто никога не е крило факта, че Кери жадува за драма и буквално живее и диша с нея, като излиза от контрол в сутеренен апартамент, преследва терористи в чужбина или се налива с алкохол и шмърка направени на прах кофеинови хапчета за "по-добра концентрация".
Тя просто не знае какво да прави с живота си.
Но парадоксът на "Вътрешна сигурност" е, че и шоуто не знае какво да прави: сценаристите му изглежда се присмиват на идеята, че сериал с две експлозии, едно отвличане, една засада и приблизително четири убийства в първите три епизода на сезона би могъл да удържи вниманието на зрителите, без главният герой да има и психически срив.
Неизбежно, Кери ще реши в един момент да си спре лекарствата. Неизбежно, тя ще се възстанови.
Вече сме в петия сезон. Все още продължаваме да правим това?
Има обаче и предостатъчно начини, по които сериалът показва сложността и изтънчеността си - обикновено когато звездата му е извън кадър.
Когато не се стреми към момента на шок и примамка, пробуждайки зрителите с изненада след изненада, той предлага забележително проницателен поглед към компрометирания морал на всички, участващи във войната срещу тероризма, независимо на коя страна са.
Много от героите му - и стари, и нови, изглежда са погълнати изцяло от цинизъм: Сол (Манди Патинкин), чиято способност да договаря сделки в своя собствена изгода вече е сравнима само с тази на Дар Адал; Питър (Рупърт Френд), завърнал се след две години в Сирия и захванал се отново с неофициалните си убийства; шефът на берлинския филиал на ЦРУ (Миранда Ото); и тръгнала на кръстоносен поход журналистка и очевиден обществен враг (Сара Соколович). В една сцена Питър казва на група американски лидери, че единственият начин да бъде спечелен Близкият изток е да бъдат изпратени 200 000 войници и "Рака да бъде срутена до степен да заприлича на паркинг".
Почти веднага камерата прескача към Кери, която прави животни от балони с Франи - рязък, язвителен преход.
Сериалът показва навременността си, когато става дума за актуални събития, като се занимава с "Ислямска държава", Хизбула, шпионаж, хакване, пробив в сигурността, който напомня историята на Едуард Сноудън и опасно засяга ЦРУ, дългосрочните последици от ударите с дронове, които Кери е одобрила, когато е била в Исламабад.
Ситуациите никога не са прости; решенията никога не са идеални.
В една сцена, брадат мъж от близкоизточен произход върви несигурно през гара в Берлин и камерата е насочена към чантата му.
Заставяйки зрителя да се конфронтира със собствените си предположения какво може да прави той, "Вътрешна сигурност" показва колко проницателен може да бъде.
Като не превръща никой от героите си във въплъщения на добродетелността, въпреки че показва шепа комиксово пленителни злодеи, той предлага едно от най-честните представяния на съвременните събития в масовата култура.
Заплахата в случая, естествено, е че нещата може да излязат на мига от релси.
И това доста често се случва, когато сериалът се стреми и към възвишеността на престижна драма, и към постоянния пик на адреналин на филмите на Никълъс Кейдж от края на 90-те години.
Но поне засега "Вътрешна сигурност" се завръща с изненадващо стабилна и уверена демонстрация на какво е способен.
