Сините ангели

Беше 30 юни 1971 г. Гласът на телевизионния говорител трепереше,когато съобщаваше шокиращата за България новина - автомобилната катастрофа при Витиня. Едно 11-годишно момче - на толкова бях тогава, плачеше неутешимо за нелепо загиналите си идоли. По ирония на съдбата първият мач, който гледах на стадион "Васил Левски", бе последният на Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. Мракът в топлата юнска нощ имаше едно предимство - той правеше сълзите невидими...

Разглеждахме наскоро с един приятел стари футболни снимки от българското първенство. "Тези не може да са от времето на Гунди и Котков - трибуните не са пълни докрай", каза той.

И, наистина, през 60-те години мачовете се превръщаха в празници, разиграваха се изключителни футболни дуели между големите нападатели и защитници. Те бяха характерни със своята борбеност и джентълменство, където футболните благородници пълнеха сърцата ни и ни зареждаха със своето скромно величие...

Преди всичко те бяха ненадминати майстори. Аспарухов - с неповторимия си дрибъл, безпощадни удари от близко и далечно разстояние и мощно извисяване над защитите (помните ли известния вратар на "адзурите" Албертози,когото знаменитата девятка надскочи с половин ръст в оня паметен мач в София!). Да, Гунди беше Господар на въздуха, а ударите му с глава носеха страховита заплаха, когато приближаваше вратарското поле. Полъх на предчувствие, сянка на тревога, че ще се случи нещо нестандартно, витаеше в атмосферата...

Нерео Роко, треньорът на Милан не скриваше възторга си: "Това е център-нападателят на моите мечти". Аспарухов, 18 години преди Марадона, надигра сам английската защита на "Уембли" и вкара своя забележителен гол. Разликата между двамата - той никога не би ликувал,отбелязвайки гол с ръка и подвеждайки съдията...

Котков бе невероятен нападател, притежаващ страховито силен и точен удар с левия крак, а изпълнението му на преки свободни удари носеше белезите на гениалността. Също както и корнерите му, много от които влизаха директно в противниковата врата.

Показателен е фактът,че в срещата от турнира за Купата на европейските шампиони между столичния Локомотив и Малмьо, той вкара 5 гола и асистира за другите 3 при победата с 8:3 над шведския гранд!

Те бяха незаменими партньори и в националния отбор. Паметен е мачът срещу Португалия с Еузебио, Аугусто, Торес и Симоеш през 1967г. "Васил Левски" кипеше от страст и упование, препълнен докрай с 70 000 зрители. Гунди пое една топка от средата на терена и с неподражаем дрибъл я поведе и центрира над португалската защита. Пасът бе предназначен за Котков, но той бе блокиран.

"Почувствах с цялото си същество", казваше по-късно той, „че на десния фланг е останал свободен Чико. Леко се наведох и топката мина към него". Дерменджиев просто подложи крак и България бе на европейските финали...

Вестник "Газета Ешпортива" възкликна: "Нападението на България, съставено от Аспарухов, Котков, Якимов и Бонев може да бъде спряно само от... полицията!"

Те бяха благородници в живота и на терена. Скромни, с едва забележима усмивка в ъгълчетата на устните си, никога не отказваха автограф, както не отказваха и да играят, дори и не напълно въстановени от контузии.

Котков веднъж излезе с 39 градуса температура и отбеляза 2 гола, а Гунди носеше специални ортопедични обувки в някои мачове - бе се превърнал в мишена на некоректните защитници,които не можеха да го спрат по друг начин...

Може би те бяха сключили сделка със Съдбата - да дойдат за кратко при нас, за да ни напомнят за някои позабравени неща, които сред суетата и фалшивите "добродетели", които ни заобикалят, все по-рядко излизат напред.

Това са непреходни ценности - достойнство, морал, почтеност, кураж да приемеш истината и болката.

Със своето кратко присъствие между нас Сините ангели Аспарухов и Котков изпълниха своята мисия.

Понякога са необходими една постъпка, един жест, които да ни събудят от унеса, за да можем да си възвърнем желанието за борба и вярата, че не всичко е порочно, двусмислено, в името на сметка, на добре притаен компромис със съвестта...

Те ни помогнаха да направим това.

Но нима са си отишли безвъзвратно и около нас няма други примери за подражание?

Вгледайте се в изражението на борещия се капитан Стилиян Петров или в решителните черти и посребрените слепоочия на Йордан Йовчев. И на стотици други около нас,които ние не сме забелязали.

Трябва просто да открием странната светлина,която блика от очите им,за да ги разпознаем...

Светлината,която струеше и от очите на Сините ангели.