От любов към танца

В мързеливия неделен следобед дворът на 105 СОУ „Атанас Далчев" е почти празен. Само няколко деца спокойно си подават топката край един от баскетболните кошове.

Оглеждам се за входа на физкултурния салон и оставам приятно изненадана от ремонтираното и очевидно подръжаното съоръжение. Не само от вън, но и от вътре както установявам минути след пристигането ми.

Това е мястото, което събота и неделя ползва за своите репетиции балет „Фиоре". За широката публика те са мажоретките на баскетболния шампион Лукойл Академик.

„Приемаме с усмивка определението, свикнахме с него. Но по принцип не харесваме думата мажоретки, защото в България тя има различен контекст, хората вече имат нещо наум.

На Запад това са хората, които създават шоуто, без значение от спорта. Тук никой не може да даде определение какво се крие зад това понятие, но хората не го приемат добре. Това е единствената причина поради която предпочитаме да бъдем наричани Денс тийм, а не заради нещо друго", уточняват момичетата още в началото на разговора ни.

За тях, както и за баскетболистите на Лукойл Академик сезонът вече започна. Шестте момичета снощи танцуваха по време на първия мач от квалификациите за турнира Юрокъп.

Програмата е изцяло нова, а за Цвети, Лили, Вероника, Фани, Деси и Гери това е седмият сезон в този състав. „Балет Фиоре е нещо много хубаво. Аз се занимавам изцяло с това, тъй като имам и школа за малки дечица и съм удовлетворена от това, което правя. Щастлива съм", казва Цвети, която е хореографът, човекът, който измисля костюмите, душата и сърцето на Денс тийма.

„Тя винаги се допитва до нас", уточняват останалите.

„Затова сме един колектив. Това сега е ядрото на балета, но през него са минали доста момичета и с тях сме се забавлявали, но когато не се впишеш, не се получават нещата. Всяка от напусналите си е тръгвала по собствено желание", разказва Цвети за годините назад.

За разлика от нея останалите имат и други занимания през деня. Затова определят изявите си в балета като нещо между хоби и професия. „Като всеки спорт, като всяко изкуство би трябвало да е професия. В българския контекст обаче не е професия, тъй като условията не ни позволяват това да е основното ни занимание, да се концентрираме върху него. Не е и хоби,защото за нас е твърде сериозно", споделят момичетата.

„Ние и извън балета сме ужасно близки, въпреки че имаме и други задачи и други интереси. И когато нещо се случи с някоя, обикновено балета се събира около нея и дава всичко от себе си, за да може този човек да знае, че не е сам. Това е много важно, това е истинското приятелство и тогава наистина се гради колектив.

Затова и обстановката на репетициите е малко семейна. В момента в балета сме две двойки сестри, което също дава усещане за семейност. Но тези ни отношения много помагат. Ние не се събираме само за участието, ние и иначе сме заедно.

Има периоди, в които не се чуваме по три дни, но се усеща липсата и някак не ние добре. По хубаво е когато сме много време заедно. И ако наистина имахме шанса това да ни бъде основното занимание, никоя нямаше да рискува. Това е друго можене, не се отдава на всеки, това ни прави по-различни", опитват се да ме потопят в атмосферата на балета момичетата.

Няма как обаче различните им занимания да не създадат трудности при подготовката им. „Ние репетираме вечер когато един нормален човек се прибира от работа, ляга, почива,гледа телевизия, или е със семейството си, или с приятели.

Тогава ние тепърва се събираме - от 9 до 11, всяка вечер. На другия ден всяка една от момичетата е на работа. Събота и неделя пък прекарваме на репетиция между 4-5 часа. Всички това коства адски много на всяка една от тях, но го прави, защото си е дала душата и сърцето и за тоя балет и знае колко е важно това да е част от този балет и това, което сме изградили да продължава да се гради и да се развива", обобщава Цвети от името на останалите пет.

„В нашите среди е прието да се казва, че един танц се подготвя доста бързо, много лесно и тъй като сме професионалисти би следвало това да се получава много добре. Но тъй като сме малко по-различен балет и държим да бъдем в пълен синхрон, да се получи танца, такъв какъвто трябва да бъде.

Затова много от нашите танци се появяват по-късно пред публиката. Те са готови, но ние ги дообработваме, за да станат по-най-добрия начин. Критерия е на Цвети и летвата е много висока. Погледът й за нас е напълно достатъчен и знаем дали ситуацията е поносима, бива, става, добра е или е много добра и става за пред хора.

По тази причина за нас всеки танц е изключително сериозен труд, защото държим да не се излагаме. Когато ни се налага да се направи нещо много бързо за някакво различно участие от баскетбола се справяме чудесно.

Стандартната ни хореография в първия случай е около минута, а в останалите от около три минути и половина.Правим го за два дни, което по всички възможни стандарти е малко време", повдигат част от завесата около работата си момичетата от балет „Фиоре".

„Ние не се разхождаме, независимо дали става дума за терена или сцената. Танцът ни от първата до последната секунда е изпълнен с хореография, нямаме време да си вземем въздух, да си починем.

Понякога затова ни липсват и усмивките, защото аз винаги се стремя към сложното и красивото. Но мисля, че ефектът е много по-голям когато затаиш дъх и гледаш една наистина добре подготвена хореография, добре изпълнена.

При нас в опит да станат част от балета са идвали хора, които преди това са се занимавали с танци, били са в чужбина или в други балети. Първите 20 секунди гледат като ударени, после казват „Не, аз това ще го направя", а след това казват „Това е страшно", нарежда още от пъзела Цвети.

Проблеми създават и контузиите. А те никак, никак не са малко. Но момичетата стискат зъби. „Когато сме извън София се събираме всички заедно в една стая и си помагаме взаимно. Евентуално преди мач ходим при лекарите или рехабилитаторите на отбора. Повечето хора не си предстват за каква болка става дума.

Ние обаче играем с нея, защото го правим от любов. По някога дори на лекарите им е трудно да си представят как се случва, но се случва".

Последното участие снощи също не мина без подобен проблем заради сериозна травма на Цвети. Заради контузията й е препоръчана два месеца пълна почивка. „Най-лесно е да кажа ще играете без мен. Те ще се справят, но аз не обичам да ги пускам да играят без мен. И те самите са по-спокойни", разсъждава Цвети.

Освен трудностите обаче има и любопитни моменти.

„Атрактивни сме не само в залата, но и извън нея. „Преобличаме се на всеки танц, а това коства адски усилия, защото по някога времето не стига, преобличаме се в коридорите, защото съблекалните ни са адски далече от залата, настава суматоха, естествено има много желаещи да седият по коридорите, за да гледат как се преобличаме.

Всяко едно участие е свързано с перипетии. При единствения път, в който сме танцували на футбол, например, не ни разрешиха да играем по терена, за да не смачкаме тревата.

По принцип като отидем някъде сме свикнали да имаме съблекални, в които да се преобличаме, да имаме огледала, пред които да се гримираме. Това са важни неща, които на доста места ги няма. Преобличали сме се в бусове, в собствените си коли, на дъжд.

Във Варна когато трябваше да репетираме танца, при който влизам в баскетболния кош, дойдоха един хора от залата и едни общи работници, които ни направиха забележка, че може да изместя коша и да го счупя. Извадиха дори да премерят дали случайно не се е случило.

За нас това е емоция. Не е било да бъдем някъде по участие и нещо да не се случи. Местят ни от една в друга съблекалня, спира музиката, спира тока. В такива случаи момичетата ме поглеждат за моята реакция. Понякога сме продължавали без музика, все пак всичко е ритъм, всичко е изработено.

В друг случай спираме на някакво движение ръкопляскаме, раздаваме целувки. Има ли сме случай, в който излизат хора на сцената да ни прегръщат. Няма паника, изпадаме в смях, но продължаваме, ние сме професионалисти. Всичко се е случвало. Случвало се е да блокираме, но пак успяваме да изтанцуваме танца", разказват част от преживаванията си шестте.

През седемте години, в които танцуват в този си състав програмата се променя, но едно нещо остава неизменно - сценичната треска. Поне докато мине първият танц.

„Ако я няма, няма да е добре за нас, значи излизаме без тръпка. Когато мине първия танц, всичко си идва по местата. Но тази треска те зарежда дава ти сила.

Обикновено винаги проверяваме и колко публика има в залата. Пред колкото повче хора танцуваме, толкова по-добре. Когато в огромна зала има трима или 23 души, неминуемо виждаш техните погледи, когато те са неодобрителни това те кара да се чувстваш некомфортно А когато са много хора и нашия танц ги провокира е зареждащо.

Всеки танц действа различно и се възприма различно. Ние се съобразяваме със страшно много неща - с детайлите по костюмите, с конкретното място, което заемаш по време на танца. Затова е важно да мине първия танц".

Непроменена след годините е и амбицията им. „Оценени сме тук, но искаме и още. Имало е и други денс тимове, но те са преходни, ние останахме . И останахме верни на Лукойл Академик. Въпреки че сме имали и други предложения. Останахме и вървим нагоре.

Танцували сме и на други спортове, от колективните не сме били само на волейбол. Надяваме се и там скоро да ни поканят, за нас ще бъде страхотно предизвикателство. Той има адски готини фенове и събира най-много публика в залата.

Атмосферата е уникална и много бихме искали да танцуваме и там, защото ще е нещо различно за нас- терена, публиката, всичко. Затова си чакаме новата зала. Имаме нужда да играем в голяма, пълна зала, това също дава адски голяма емоция и от това зависи п редставянето ни.

Голямата ни цел обаче е да излезем в чужбина. За България сме дали максимума. Продължаваме да го правим и да го даваме, естествено винаги има накъде. Но искаме да ни видят навън", споделя Цвети желанието на всички.

Убедени са, че основното препятствие е липсата на реклама на страната ни. Не само на тях конкренто, но и на спорта като цяла.

Но когато става дума за международно участие няма как да бъде подминат въпроса за прослувутите украинки „Ред Фоксис", който продължават да са най-популярният денс тийм. Толкова, че танцуват на всички по-големи баскетболни събития в европейски и световен мащаб. Момичетата предпочитат да не коментират темата, но уточняват, че много им помага връзката с Русия.

„Русия и Америка са хегемоните, а Украйна доста време е била свързана с Русия.

Европейските мажоретки обаче са различни от американските. Ние залагаме повече на танца, докато другите разчитат на акробатиката и имат и мъже в състава.

У нас това не се приема добре, не е достатъчно мъжествено, колкото и да е трудно и колкото да се налага да прилага изключителни качества. По тази причина и при нас няма мъже", правят още едно важно уточнение от балет „Фиоре". Не, че липсват желаещи, но това е тема за друг разговор.

Новините

Най-четените