В неделя завърши поредното издание на Световната волейболна лига за мъже, а победител, изненадващо или не, стана отборът на Франция. Да, точно така, същият този отбор, който ни победи само седмица по-рано във Варна на финалите във втора дивизия.
Ако очаквате тук да започнат дитирамби каква изключителна гордост е да загубиш от бъдещия шампион, то значи сте объркали статията, объркали сте и автора. Волейболният ми разум не би могъл да ми позволи да го направя.
Тази статия е отговор – отговор на гореспоменатите дитирамби, отговор на некомпетентността и безграничната наглост.
Няколко дни всевъзможни специалисти, очевидно забравили светкавично варненския игрови кошмар, се опитват да ни убедят в „среброто с цена на злато“.
Многоуважаемият председател (президент по-точно, че иначе се обижда) на волейболната федерация, другарят Данчо Лазаров Данчев, ни обяснява с вдъхновение, изумително напомнящо Априлския пленум, че излизаме от кризата със страшна сила и едва ли не догодина сме сигурни олимпийски шампиони, нищо че дори не е сигурно, че ще се класираме за Рио. Сякаш разперил измитите си пилатпонтиеви ръце над нас като статуята на Исус, Даката ни обяснява, че всичко е наред. Съгласяваме се.
Далаверата никога не е била в толкова цветущо състояние, макар че висините на Ари Граса, босът на международната волейболна федерация, трудно могат да бъдат достигнати.
Нека обаче спрем с класическото „тинтири-минтири“, което слушаме всеки път от ръководителите на родния волейбол и се концентрираме върху всичко това, което има истинско значение – фактите:
1. България завърши десета в тазгодишното издание на Лигата. Без значение от бутафорните медали, второто място в Б „група“ не е някакъв особен повод за хвалба, още повече, когато са те били като маче о дирек. Разбира се, това не важи за тези, които няма какво друго да отчетат. Националните отбори са последната сламка, за която могат да се хванат федерационните функционери, като се има предвид халът на родното първенство – по-голямата част от мъжките отбори не знаят дали въобще ще съществуват, женските – на практика ги няма.
2. През 2013 г. България завърши на четвърто място в Лигата и на европейското първенство в Полша и Дания. През 2014 г. изпаднахме от първа дивизия на Лигата, за крушението на Световното първенство въобще не искам и да си спомням. Тази година в Лигата сме десети. Ако излизането от кризата продължава със същата скорост, а изгледи за противното няма, то скоро обитателите на Марианската падина ще имат нов съквартирант.
Всъщност обаче простите цифри са по-малката грижа, унищожителният проблем е начинът, по който изглежда дори вече и националният ни отбор, да не говорим за клубните. Тимове, които до преди десетина години бяха на опашката, вече ни настигат, а тези, с които бяхме равностойни, вече играят волейбол от съвсем друга класа. Докато в събота си зяпах полуфинала между САЩ и Сърбия, в социалната мрежа получих съобщение от приятел:
- Това, дето го играят американците и сърбите, няма нищо общо с нашия волейбол…
- Колко абсурдно много е прав – помислих си аз.
Тъжно, но самата истина. И докато на посрещане и в атака със състезатели като Ники Пенчев и Тошко Скримов на полето що-годе се държим, то бездната между нас и французи, американци, сърби, бразилци, поляци в компонента „блок-защита-контраатака“ е толкова плашеща, че дори холивудски блок-бъстър за земетресение с участието на Скалата носи със себе си лек полъх на спокойствие. Цялостното ниво на разиграване на топката, пласиране в задно поле, построяване на блокадата срещу противниковата атака и най-вече преливането от фаза „защита“ във фаза „атака“ при тези отбори е от друга планета.
Къде сме тръгнали?
Къде сме тръгнали, когато едва започнахме да осъзнаваме, че волейболът вече е наука, препълнена с проценти, статистика, геометрия? Къде сме тръгнали, когато огромна част от волейболистите ни имат физика на осмокласници, сравнение с образците в този спорт? Къде сме тръгнали, когато сякаш още живеем в 1980 г.? Къде сме тръгнали, когато преди седем-осем години, когато уж положението не изглеждаше толкова катастрофално, състезатели пътуваха с личните си автомобили за мач от европейските клубни турнири?
Другото сме обсъждали десетки пъти, има ли смисъл да повтаряме – школите, залите… Зимата се играе на температура 2 градуса, мрежата е скъсана, ние Data volley искаме…
Съжалявам, мой волейболни Патиланчо.
Ще продължаваш да патиш от дядо ти Данчо.
Епилог:
Тръгнали сме към илюзията, че все още сме значим фактор. И към илюзията, че въобще сме някакъв фактор.
*Финалите в Световната лига бяха проведени в Рио де Жанейро, където ще се проведат и Летните олимпийски игри догодина.
