Видяхте ли ги как пееха? Пееха и плачеха. Не спряха да вярват, обединиха милиони зрители пред телевизорите в желание те да победят. Точно те. Замбийците.
Пееше и това смело момче, което трябваше да вкара последната дузпа. Казва се Стофира Шунджу и играе в конгоанския ТП Мазембе. Защитник, световно неизвестен. Ритна с десния крак и накара съдбата да се усмихне. Защото това беше съдба, хора!
Не е футболна логика Замбия да повали последователно Сенегал, Гана и Кот д'Ивоар. Няма начин. Съдбата поиска това да се случи именно там, в Либервил. На няколко километра от стадиона е пристанището, над което полетя онзи Buffalo DHC-5D преди 19 години. Не измина и 500 метра над Атлантика и тях вече ги нямаше. Загина целият национален тим на Замбия, там, край Либервил. Не е ли съдба?
18-те футболисти тогава пътуваха за следващата спирка по тежкото пътуване за квалификационен мач. Самолетът трябваше да прелети над Гвинейския залив и да спре за презареждане в Абиджан. Столицата на Кот д'Ивоар! Финалът пак бе срещу Кот д'Ивоар... Как може да е случайно?
Крайната спирка на онзи полет бе Сенегал, тогава за световна квалификация. Срещу този съперник сега бе първият мач на Замбия на турнира, там започна всичко. Съдба!
Преди 19 години в катастрофата си отиде мечтата на страната. Тогавашният отбор бе сочен за най-талантливият в историята и му предричаха място на световното в САЩ. Не стана, защото квалификациите доиграха юноши. И трима оцелели, които съдбата запази, да не са онзи полет.
Един от тях - Калуша Бвалия бе мегазвезда. Играеше в ПСВ, капитан на родината си. Голмайстор с 50 гола в 100 мача, идол и легенда. Той не пътува за Сенегал с останалите, игра шампионатен мач в Холандия и трябваше да пристигне сам направо в Дакар. Разбра за трагедията в съблекалнята на ПСВ.
В неделя Бвалия бе на стадиона, плачеше и пееше с онова момче, което отиде да бие дузпата.
Страната има нови герои. Нито един от тях не е суперзвезда като Калуша, но те изпълниха мечтата на онези 18, които съдбата реши да спре. Сега тя върна на Замбия поне малко от онова, което отне. Направи го както си знае - със символиката на неизбежното.
"Не знам откъде намериха сили тези футболисти, не мога аз да поема заслугата за този триумф, защото знам и своите, и техните възможности", вдигна рамене щастливият Ерве Ренар, селекционерът на победителите.
Французинът обаче сигурно усеща, че всичко бе писано да се случи.
Знаеше го и Дидие Дрогба, когато видя как неговият удар от дузпа излетя някъде над океана. Сигурен беше, той е виждал всичко във футбола. Усети предопределеност, като да получиш куршум по пощата. Меден куршум (такъв е прякорът на замбийските национали)!
Така, както през 1999 г. съдбата бе начертала траекторията на топката в сетния миг, когато тя влезе в ъгъла на вратата на Байерн, за да спечели Манчестър Юнайтед своята европейска купа. Неговата. На никой друг. Целият сезон го бе нарисувал - това бе купата на Юнайтед.
Така и през 2005 г. Андрий Шевченко не вкара от 3 метра в почти празната ливърпулска врата. Някакви ръце на някакъв си Йежи Дудек се появиха сякаш изпод земята и спряха неспасяем удар. Край. Точка. 3:0, 3:3, дузпи и провал. За отбора на Милан, който допускаше три гола за три месеца по онова време, това си беше като да кацне летяща чиния на базата в Миланело.
Съдбата пожела така.
Сега тя устрои последна разходка на 18-те от онзи фатален полет. Духовете им прелетяха над стадиона в Либервил, видяха купата, която те не успяха да вземат, усмихнаха се и продължиха... Те най-накрая стигнаха. А милиони по света презаредиха батерията с вяра в най-великата игра.
Защото в нея, наред с милионите и изкуственото, все още се случвали чудеса.
