Ако случайно се возите на такси в София и шофьорът ви попита за адреса със странен и дори малко неразбирам акцент, значи най-вероятно сте попаднали на Казим - мъж на привидна възраст над 60-години, чиято фамилия "няма значение", поне по неговите думи.
Казим не иска да казва фамилното си име, "не иска някой от неговите да го разпознае".
А неговите - това са иранските му приятели, които са важни. Защото, макар спокойно да може да се каже, че е българин, поне по документи, всъщност по националност, самоопределяне и "душа" той е наследник на славната Персийска империя.
Официалните документи гласят, че пристигналият от Техеран Казим живее в страната ни от 1992 година.
Иначе, както се оказва, истинската година на озоваването му у нас е доста по-далечна - 1986-та. "И сега, след 30 години престой тук, искаха от мен да правя тест дали владея български. А аз говоря пет езика: арабски, персийски, норвежки, английски, български..."
Излиза, че годините прекарани в България формират половината живот на Казим. А това е достатъчно време, за да се ожени за българка, да има две поотраснали вече деца - на 14 и 19 години. И да се разведе.
"Защото жените могат да вдигнат мъжа до небето, но могат и да го бутнат на земята така, че никога да не може да се изправи повече", реди думи Казим с особения си, напевен акцент.
Той казва, че бракът му не е бил успешен, заради различията в манталитета и характерите между българите и иранците, но "когато веднъж си женен - няма значение разбирате ли се или не, нито дали я обичаш или не - тя ти е жена и толкова".
Казим намеква, че може да каже още много неща за българските жени, но някакво загадъчно джентълменско източно чувство, го възпира.
Макар и живял в две коренно различни култури, иранецът има абсолютно същата гледна точка за периода на „прехода", който е изкарал у нас, както и повечето българи.
"Когато пристигнах през 1986-та с виза, в България беше много добре, хубаво, подредено. А после дойде "демокрацията" и чакахме да стане още по-добре, но стана лошо, зле, мизерия."
Преди да пристигне - някога, в Техеран, той е учил и работил като електротехник, както и като шофьор на ТИР. След промените през 1989-та, Казим разказва, че се е занимавал с много и различни неща. Работил е в търговията, карал е камиони, а от 3 години изкарва пари като шофьор на такси в столицата. Иначе е пенсионер.
"Вземам 60 евро инвалидна пенсия", казва той.
"Как си представяте да живея със 120 лева? И изобщо тази държава как си въобразява, че пенсионерите могат да преживяват с тези пари, това е срам! Никъде го няма това - да вземаш 100 евро пенсия, а цените в магазините да скачат..."
Преди известно време Казим е прекарал няколко години в Норвегия и е във възторг от страната, за която казва, че е много студена, но впечатляващо богата. Налага му се да се върне в България, заради децата си.
"Каква друга работа мога да подхвана на моята възраст? Съжалявам, че останах в България през всичките тези години, с надеждата, че ще дойде по-добро. Сега нямам пари, но не мога и да се върна в Иран, защото не съм вече млад. Какво ще работя там? Там трябва да си млад, силен".
Ядосан от мизерията, Казим ми предлага да ми каже каква е според него "тайната на България" , това, което по никакъв начин не може да проумее:
"Това е тайната на България: как така във всички стани по света или поне в Европа няма да останеш гладен, жаден, без подслон, а тук хората са принудени да мизерстват, а като мизерстват - и да се крадат един друг?"
Този въпрос е добре познат на много българи.
Но изведнъж, когато става дума за бежанците в София, разговорът добива съвсем нов аспект.
Казим познава добре темата, именно, защото познава и много бежанци: "Минавам през районите с бежанци с таксито постоянно - и в центъра, и в крайните квартали".
Той има мнение, което се различава тотално от масовото мислене на повечето нашенци.
"Да кажем, че те ми идваш на гости в къщи или отиваме на кафе, на ресторант, на вечеря и ти нямаш пари. Е, аз ще те оставя ли гладен? А ако си в нас, ще те оставя ли да спиш на пода, ще ти забраня ли да отваряш хладилника, да си вземаш душ и да се придвижваш из стаите?", пита Казим.
"Точно така се държи българската държава с бежанците - приема ги, но ги оставя да мизерстват и да гладуват. Вземат им отпечатъци на границата и ги изпращат в София, където какво? Вместо да ги нахрани, да им намери работа, занимание, държавата ги принуждава да крадат. Така те нямат друг избор. Но как може страни като Норвегия, Дания, Германия да осигуряват подслон и работа на тези хора, а тук..."
Казим подчертава, че парите, които са необходими за бежанците, не идват единствено от българските данъци, както си мислят масово хората, а и от международни фондове, затова недоумява как те не достигат до целта си.
"Ако приемеш хората - трябва да ги храниш. Иначе не ги приемай. Ето, в Иран ние не приемаме бежанци. Границите се охраняват строго и много рядко някой може да влезе и да работи там".
Когато става дума за политиката на Иран и международните санкции към страната, Казим е въздържан.
Той не си е ходил в Техеран, където все още има роднини - трима братя и една сестра - от 8 години. И все пак предпазливо се съгласява с твърдението, че в Иран има „диктатура", но държи да подчерте:
"Иран днес е много силен. Затова и всички се страхуват от него и американците искат да го нападнат, защото е най-силната страна в света. Но американците искат война. А искат война, защото не могат да контролират нашия район, както контролират Ирак, Афганистан. Има и друго: оръжието. Америка произвежда оръжие, което трябва да продава. Как да го продава, ако няма война?"
Разговорът ни приключва. Казим трябва да продължи работата си. Последно уточнява, че работи само дневни смени и много внимава, когато качва клиенти, защото не иска да има неприятности с пияни или невъзпитани хора. Точно затова и, когато е работил на Нова година, е искал до него да има приятел.
