До полуразрушената гара на Нова Загора, между тъжните постройки, гледката е нереална - една почти стогодишна къща, построена в традициите на най-красивите виенски сгради, изглежда недокосната от времето.
Това е Културният център в града. Място, в което постоянно се провеждат изложби, концерти на камерна музика, майсторски класове по цигулка, театрални постановки и всичко, което може да се приравни към категорията „културен живот".
Всичко това се случва благодарение на един човек. Професор Минко Балкански.
Името му не се тръби постоянно в медиите, рядко може да се види на лъскави коктейли. Със сигурност малко хора знаят кой е той. Още по-малко какво прави за страната, в която е роден.
В действителност е трудно да се разкаже на няколко реда кой е проф. Балкански, защото историята и постиженията му звучат почти невероятно. Преди 89 години, в малкото старозагорско село Оряховица, в едно обикновено семейство, се ражда едно необикновено момче.
Дядо му има седем кози - това е имането им. Бащата на Минко - Миню, учи до четвърто отделение, но знае да чете и пише. Трудолюбиви и честни хора - в такова семейство расте бъдещият физик.
Отрано всички виждат, че Минко е изключително умен - наред с хлапашките игри и бели, момчето взема два класа за една година. Иска да знае всичко и да се занимава с всичко - чуди се между това да стане лекар, архитект или цигулар.
Една книга изцяло променя съдбата му. Семейство евреи, на които бащата на бъдещия професор помага да избягат, му оставят цялата си библиотека. Там попада на биографията на Луи Пастьор.
На 15 години Минко вече е студент в Софийския университет.
Но целта му е да учи физика в университета, завършен от неговия кумир - прочутата École Normale Supérieure в Париж.
Нещо немислимо в годините на Желязната завеса. В една късна вечер обаче чудото се случва - в два часа през нощта получава паспорт и 11 долара, събрани от баща му. Това е всичко, който притежава, за да започне своя нов живот във Франция - далеч от всичко познато.
Пристигайки, се сблъсква с жестоката реалност - не е приет в университета, който иска, защото там имат право да учат само французи. Но за него няма път назад - завършва Националното висше училище по химия в Бордо.
На 27 години става доктор по физика, година по-късно - професор.
След този момент е почти невъзможно да се изброят всичките му постижения, но фактът, че Минко Балкански е един от най-уважаваните учени-физици в световен мащаб, говори сам по себе си.
Почетен професор в Университета „Пиер и Мари Кюри" в Париж. Лектор в най-престижните университети в цял свят. Въпреки всичко това физикът отрича да има някакъв особен талант - казва, че всичко е постигнал с труд. Много труд.
Професорът е френски гражданин - признава, че не е само на паспорт, а наистина се чувства такъв. След заминаването си за Франция, физикът не се връща в България близо 50 години. Знае, че комунистическият режим ще го смаже - и като учен, и като човек. Но никога не забравя откъде тръгва и иска да даде шанс и на други талантливи деца.
Преди 23 години учредява фондация на името на баща си - „Миню Балкански". В Оряховица създава етнографски комплекс, където всяка година се провеждат курсове и семинари по информатика, физика, математика, астрология.
Помага на талантливи българчета да продължат обучението си във Франция. Създава лятна академия по цигулка, където преподават френски педагози. Оборудвал е 130 български училища с компютри. Организира конкурси за млади изобретатели. И това е малка част от заслугите му.
Не спира да дава и помага, защото вярва, че инвестицията в бъдещето се отплаща многократно. На всички.
Неизбежно изниква сравнението с родните „богаташи" и техния начин да инвестират в бъдещето - мутробарок, пластмасови вишни и салфетки в чалготеките.
А в Нова Загора, на края на града, има една тиха уличка, която води до парка. Преди десетина години тихо и кротко я преименуваха от ул. „Преславска" на „Професор Минко Балкански".
Нямаше салфетки.
За мен обаче това не е просто новото име на една улица, а начин на мислене, който е толкова заплашително чужд на повечето българи, че е страшно. В случая на професор Балкански - потребност да оставиш нещо след себе си - да инвестираш в някой, който след няколко години може да изобрети лек за СПИН. Във втория случай - показност, която пълни джоба, но до колко пълни душите и умовете?
Сградата на Културния център в Нова Загора
През цялото време се сещам за думите на професор Балкански в интервю за "Дарик" преди две години:
"Тук не знам какво правят хората с парите си. Има много хора с пари, много богати хора, но какво правят с парите си? Питайте ги! Аз се чудя. Да се заемат, да създадат една малка индустрия, с едно даровито, амбициозно, младо дете. Но търпение трябва, те ще забогатеят, но по-късно. Но тук се бърза с парите. Трябва работа, трябва хората да се научат да ценят труда и да уважават тези, които отиват към труда. Които създават неща за промишлеността, за индустрията, а не само славата. Ние сме славни, но бедни."
Без излишен шум, но с голямо уважение, на 24 май професорът беше удостоен с наградата „Евлоги и Христо Георгиеви" - за всичко, което е направил и продължава да прави. Призовете се връчват за първи път на хора, които имат принос към образованието, дарителството и бизнеса. На тихите будители на нашето време.
