Европейските избори някога се смятаха за скучно занимание без особени изненади. Този път обаче всички очи бяха насочени към резултата от гласуването в Европа: и не само заради очевидната растяща фрагментация на политическата сцена, солидната позиция на крайната десница и ръста на "зелената" левица.
Опасенията за смъртта на ЕС като политически проект се оказаха преувеличени. Но изборите произведоха няколко важни изводи, изненадващи тенденции и поуки за бъдещето на съюза.
Още след избухването на дълговата криза в ЕС през 2009 г., европейските наблюдатели разглеждаха всяко сътресение на континента като екзистенциална заплаха. Всяко по-притеснително събитие беше обявявано за преломен момент. И въпреки всичко - независимо от отклоненията - ЕС продължава напред.
Общата подкрепа за интеграционния проект регистрира исторически ръст.
Ползите от членството са очевидни дори за критиците от популистките фракции.
Може би затова националистите и евроскептиците настояват за определена "реформа" на Европейския съюз, вместо да застъпват тезата за нуждата от разпускането му. Битката за бъдещето на ЕС, разбира се, не е приключила. Ако той не е изправен пред непосредствен риск от колапс, остават заплахите от изпразването му от съдържание и превръщането му в неуправляема машина заради конфликта между националистическите политики, който води само до нулев резултат.
Това бяха "най-европейските" от всички европейски избори дотук. Все по-засилващата се политическа пропаст между националистическия и проевропейския поглед върху бъдещото управление преминава през целия континент. Същото се отнася и за деликатни политически проблеми, каквато е имиграцията.
Разпознаваеми и популярни фигури като Матео Салвини (Италия), Марин льо Пен (Франция) и Ги Верхофстад (Белгия) участваха в предизборните кампании на държави далеч отвъд границите на собствените им избирателни райони.
Дали това не е раждането на истинското общоевропейско публично пространство? Не съвсем. Твърде малко зрители проследиха телевизионните дебати между водещите кандидати за ръководители на новата Европейска комисия. Малцина могат да изброят имената на някои от потенциалните наследници на Жан-Клод Юнкер.
В повечето страни - включително в България - европейските теми бяха засенчени от вътрешнополитически битки.
Въпреки усилията на Еманюел Макрон, резултатът от Евроизборите отрази националната политическа ркиза. По разбираеми причини - дебатът във Великобритания се концентрира изцяло върху темата за Brexit.
В Полша голяма част от енергията се концентрира в спорове по темите за правата на еднополовите двойки или секс-скандалите в католическата църква. Проевропейските сили трябва да научат един важен урок: националният контекст има огромно значение. Няма решения, които да пасват на всяко общество. И няма никакво оправдание за подценяването на проблемите от вътрешната политика.
Европейските избори показаха, че лекомисленият подход на консервативните партии към популистите носи повече вреди, отколкото ползи. Скандалите около Партията на свободата на Хайнц-Кристиан Щрахе, довели до колапса на кабинета на Себастиан Курц в Австрия, са само един от тези примери.
Френската десница "Републиканците" се превърна в неразличимо копие на "Националното обединение" на Марин льо Пен. Опитът им да примамят избиратели от крайната част на политическия спектър им донесе резултат от малко над 8%. Избирателите показаха, че опитите за компромиси с националистите подравят смисъла на християндемократическите сили като общонародни, фундаментално умерени партии. Вместо това ги вкарват в състезание, което никога няма да могат да спечелят.
Изборните резултати трябваше да покажат дали страните от Източна Европа ще могат да представят алтернатива на стереотипното им определение като територии на популизъм, регрес и корупция.
В много аспекти този предразсъдък има основание - Унгария вече не отговаря на общоприетите стандарти за либерална демокрация, а все повече напомня на хибриден режим по подобие на Турция или Русия. Полското правителство на "Право и справедливост" не крие амбицията си да "изгради Будапеща във Варшава".
Този черно-бял филтър обаче прикрива факта, че както новите, така и старите страни-членки на ЕС се сблъскват с едни и същи препятствия. Може да се окаже, че непрекъснатият политически кипеж в Източна Европа крие формулата за бъдещото възраждане на европейския проект.
На последно място, но не и по значение, идва Brexit. Три години след референдума за напускане на ЕС Великобритания излъчи доста странна група евродепутати в Брюксел, след като проведе избори, смятани за излишни до последния момент.
Британската политика все още се намира в пълен хаос, няма работещ план за Brexit, около който да се обедини цялата страна. Политиката на непрекъснати удължавания също не върши особено полезна работа. Отлагането на деня Х само отклонява вниманието от компромисите, които ще трябва да бъдат направени.
Ако следващото британско правителство не сложи край на драмата с Brexit веднъж завинаги, Великобритания трябва да напусне ЕС в най-бързия възможен порядък. Със или без сделка.
