Едуард Люс е главен коментатор за Америка към Financial Times. Люс е автор на книгата "Отстъплението на западния либерализъм". Той прекарва един обяд с бившия съветник по националната сигурност и бивш държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър в разговор за политиката на лидери като Тръмп, Путин, Меркел и Макрон.
Въпреки че вече е на 95 години и се придвижва трудно, Кисинджър все още е въодушевен да говори.
Той се качва на самолета, за да се види с руския президент Владимир Путин или китайският държавен глава Си Дзинпин със същия ентусиазъм, с който е играл на шахматната дъска на световната политика по времето на Никсън.
Да го предразположиш да каже това, което мисли, е различно. Кисинджър е като оракул, чиито откровения са забулени в неразбираемост. Затова Люс си поставя за цел да го изкара от зоната му на комфорт.
Обядът е точно след срещата на Доналд Тръмп с Владимир Путин в Хелзинки - среща, за която много дипломати на САЩ са убедени, че е най-голямото падение в американската дипломация. Люс и Кисинджър разговарят във френския ресторант в Манхатън, близо до апартамента на Кисинджър.
Това, което истински вълнува бившия дипломат, е геополитиката. Той е съархитект на Студена война, в която САЩ се сближава с Китай и е в напрегнати отношения със Съветския съюз. А сега наблюдава свят, в който Китай и Русия предизвикват световния ред, често заедно и често за сметка на Щатите.
Но доайенът на Студената война е колкото заинтересован от бъдещето, толкова и от миналото. В своя статия за The Atlantic, посветена на изкуствения интелект, той сравни човечеството с инките преди едрата шарка и нашествието на испанците. Кисинджър призовава за създаването на президентска комисия по работата върху изкуствения интелект.
"Ако не започнем скоро, ще се окаже, че е твърде късно да започваме", казва той.
Това лято Кисинджър ще работи по книга, посветена на някои от най-големите държавници. Има и глава за Маргарет Тачър. Току-що е завършил главата, посветена на Никсън - президентът, при който е бил и държавен секретар, и съветник по сигурността. Трудът му е от повече от 25 хил. думи и се колебае дали да не го публикува като отделна кратка книга.
Опасява се, че може да има обратния ефект. На въпроса на Люс дали мисли, че може да предизвика сравнения между Уотъргейт и разследването около руската намеса в изборите на САЩ, Кисинджър отговаря кратко - опасява се точно от това. И бързо сменя темата към Маргарет Тачър, която нарича "невероятен партньор". По негово мнение Америка има нужда от балансьор.
Едуард Люс иска обаче да чуе мнението на Кисинджър конкретно за Доналд Тръмп. Само че Кисинджър отделя време, за да каже добри думи и за лорд Карингтън - министър на земеделието по времето на Чърчил, а след това и министър на отбраната.
Какво обаче мисли Кисинджър за срещата на върха в Хелзинки? Отговорът му е несигурен.
Според него това е среща, която е трябвало да се случи и която е настоявал да се случи от известен брой години, но е била забавена от вътрешни проблеми в САЩ. За него забавянето е пропусната възможност. После посочва за пример Сирия и Украйна, защото неповторима характеристика на Русия е, че почти всички катаклизми по света я засягат.
Затова Русия е виждана като заплаха. Кисинджър смята, че тези настроения не просто ще продължат, но и ще се засилят.
Пред Люс той размишлява за почти митичната способност на Русия да издържа на страдания. Казва, че още преди анексирането на Крим е било грешка Западът да мисли, че Кремъл ще приеме неговите правила, а НАТО не усеща дълбоката нужда от уважение, която Русия изпитва.
Грешката, която Алиансът прави, е да мисли, че през Евразия ще мине някаква културна революция, без да има съвсем различно отражение на Запад.
Дали обаче това означава, че Западът провокира Путин? Кисинджър мисли, че руският президент не е като Хитлер, по-скоро прилича на Достоевски.
В хода на обяда Люс започва да усеща, че губи контрола над разговора и може и да не получи желания отговор относно Тръмп или изпуска скритите послания в думите на събеседника си. Оказва се, че Кисинджър не иска да говори твърде много за Тръмп в момента, защото може да му се наложи да го прави далеч по-задълбочено занапред.
Тръмп може би е от онези исторически фигури, които се появяват на определен период от време, за да отбележат края на една ера.
Не е задължително той самият да осъзнава това, възможно е да е просто случайност.
Що се отнася до Европа, единственият лидер, който го вълнува истински, е Еманюел Макрон. Кисинджър все още не може да каже дали политиките му са ефективни, но определено харесва стила му. Сред другите европейски държавници споменава Ангела Меркел, която определя като ориентирана към страната си. Харесва личността й, но не я намира за съвършена.
С кой дипломатически мозък би сравнил себе си или вече покойния си спаринг партньор Збигнев Бжежински.
Споменаването на Бжежински събужда нещо у Кисинджър. Когато "Збиг", както го нарича", умира, той пише до съпругата му, че няма смърт, която да го е развълнувала по този начин. Кисинджър определя Бжежински като неповторим за своето време, въпреки различията в идеите.
Люс променя насоката на разговора и пита какво би се случило с Германия, ако САЩ напуснат НАТО. Кисинджър не дава абсолютно точен отговор на въпроса. Казва, че през 40-те европейските лидери са имали ясна насока, а в момента просто искат да избегнат неприятности. Накратко - не си вършат добре работата.
Освен това сега европейската перспектива за свят без Америка изглежда по-страшна от противоречия с Америка.
Дали е възможно Тръмп умишлено да разклаща положението в Европа, за да стои на краката си? Кисинджър не изключва тази възможност. Алтернативата също не е приятна - разединен Атлантически съюз би превърнал Европа в придатък към Евразия.
Бившият дипломат е също толкова предпазлив към изкуствения интелект. Загрижен е как ще изглежда война, водена изцяло от роботи. Възгледите си по тази тема Кисинджър излага пред The Atlantic (текстът е на английски).
Но за него най-притеснителното е, че светът преминава през много тежък период. Това е достатъчно заключение, въпреки че въпросите на Люс за Тръмп не срещат конкретен отговор.
