Това е парадоксът на Германия: икономиката на страната е нараснала с 2,2% през последната година, безработицата през юни е на най-ниското ниво от обединението през 1990 г. насам. И въпреки всичко - в обществото витае омраза.
Общественият дебат в момента се оформя от крайнодесните говорители. Някои от тях призовават за изпращане "в Анадола" на съгражданите си от турски произход, други искат да провокират "консервативна революция". Срещу тях се изправя радикалната левица, която предупреждава, че Германия се намира на крачка от диктатурата на "Четвъртия Райх".
Месут Йозил - един от примерите за интеграция на турците в германското общество - наля масло в огъня, като обяви, че напуска националния отбор по футбол заради расистко и неуважително отношение.
Милионите германци с центристки убеждения не могат да разберат откъде се появиха агресивните тонове в дебата. Сред тях има както германци, така и трето поколение имигранти, които очевидно са се интегрирали, но вече започват да се съмняват дали германското общество наистина ги желае. Сред тях има и хора, които помагат за интегрирането на бежанци и усещат постоянна нужда да оправдават работата си. Има обаче и избиратели, които са гласували за консервативни партии и не одобряват поляризацията.
Един от тях е председателят на Федералния конституционен съд Андреас Фоскюле, който открито разкритикува "неприемливата реторика", използвана от водещи политици на ХСС. Министърът на отбраната на Германия Урсула фон дер Лайен (член на ХДС) признава, че партията на Меркел се е провалила в опита да удържи различията с коалиционните си партньори през последните седмици.
Значително мнозинство от германците са притеснени.
Според изследване, проведено по поръчка на "Шпигел" преди дни, над 2/3 от хората в страната са разочаровани от разпада на публичния дебат. Такъв е и делът на хората, които виждат десен завой в германската политика.
Несигурността може да бъде усетена на всяко ниво в германското общество - в семействата, в които родителите и децата спорят по бежанския въпрос, в училищата, които се борят срещу антисемитизма и расизма, и в баварските административни учреждения, в които християнският кръст трябва да стои на видно място като символ на т.нар. Leitkultur - водеща култура на провинцията.
С избухването на скандала около Йозил, тази несигурност става още по-голяма.
"Германец съм, когато печелим, но съм имигрант, когато губим", написа футболистът в посланието си в Twitter на 22 юли. Само за няколко дни той се превърна в личност, върху която хората проектират собствените си възгледи. Някои го смятат за разглезен милионер, други - за жертва на предразсъдъци.
Повечето германци гледат на Йозил с критично отношение. Според изследването на "Шпигел" - 58% от запитаните не вярват, че футболистът е подлаган на неуважение или расистко отношение. Само 27% от хората казват, че съжаляват за напускането му от националния отбор.
Решението на Йозил е просто шанс за провеждането на необходимия дебат за маргинализирането и социалното включване на хората от различно потекло.
Германия води дебата за имиграцията още от 50-те и 60-те години, когато започват да прииждат първите гастарбайтери от Турция и Италия.
Реформата в законодателството за гражданство от 2000 г. позволи на децата, родени в страната в семейството на чужденци, да получат германски паспорт. Тогава сякаш спорът за "гостоприемството" приключи с положителен отговор.
Почти 20 години по-късно разочарованието и натискът, за който Йозил говори в писмото си, са твърде познати чувства за мнозина германци от имигрантски произход. Децата на имигрантите все още смятат, че са пренебрегвани в училище, на пазара на труда или при търсенето на жилище. Колкото повече се разпалват споровете около политиката спрямо бежанците, толкова по-силни стават антиимиграционните рефлекси.
Чувствата са взаимни - имигрантите се чувстват отхвърлени от Германия, защото част от Германия се отчуждава от имигрантите.
Десницата създава светоглед и понятия, които доскоро се смятаха за обществено неприемливи. В публицистичните предавания все по-често мюсюлманите се споменават като "заплаха", говори се за "бежански туристи" и "индустрия, която работи срещу депортирането на имигранти". Когато привържениците на крайната "Пегида" крещят по улиците на Дрезден, че бежанците трябва да бъдат оставени да се издавят, това вече не прави впечатление на никого.
Едновременно с това, гласовете от центъра се заглушават в медийния дискурс. Дори в ХСС признават за наличието на този проблем. Затова сега се опитват да възприемат по-умерен тон.
Клишето за "притеснените граждани" някога се отнасяше само до хората с предразсъдъци към чужденците, които искат затварянето на националните граници за всички външни елементи.
Сега обаче има и друг тип "притеснени граждани" - онези, които се боят от заличаването на ценности като солидарността и откритостта. Това са потомствени християндемократи, центристи, хора от средната класа.
Възходът на "Алтернатива за Германия" е една от причините за смяната на тона в обществения дебат, но дори привържениците на ХДС обвиняват партията си в това, че прекалено често залита по дневния ред на популистите. И това вече започва да ядосва все по-широки сегменти от населението.
Въпреки че "културата на отворените врати" едва ли не се превърна в мръсна дума, тя все още не се е изгубила. Според изследване на Министерството по семейните въпроси - 1/5 от германците все още са ангажирани в различни форми на подкрепа за бежанците. Някои правят дарения, други помагат с уроци по немски език, и т.н. От 2015 г. насам общо 55% от населението над 16-годишна възраст в Германия са се ангажирали под една или друга форма в процеса на интегрирането на бежанци.
Общественият разговор днес обаче е много по-концентриран върху страховете, отколкото върху потенциалните ползи от имиграцията.
Проблем има дори и за работодателите, които вече са наели и обучили като служители десетки имигранти от последната вълна. Оказва се, че властите отхвърлят исканията за убежище на много от тях и сега ги заплашва депортация.
Над 100 германски компании се обединиха в инициатива, която призовава имигрантите да бъдат оставени да живеят в Германия, ако имат трудови договори.
Бизнесът отправя исканията си директно към канцлера Ангела Меркел. За всички е ясно, че законодателството за бежанците няма за цел да осигурява нова работна ръка за германския пазар и че не всеки, който си пробие път до Германия, може да остане в страната.
И все пак работодателите смятат, че може да се приложат временни мерки с прагматичен характер - ако политиката се формира от страховете, скоро тези страхове ще доведат до заплаха от стагнация.
Въпреки че това виждане се споделя масово сред мениджърите на високо ниво, малцина се осмеляват да се ангажират в публичен дебат - като ръководителят на Siemens Джо Кезер.
Когато Алис Вайдел (ръководител на парламентарната група на "Алтернатива за Германия") изнесе реч пред Бундестага за "момичетата със забрадките" и "мъжете с ножовете", Кезер реагира в Twitter: "По-добре момичета със забрадки, отколкото "Лигата на германските момичета" (женското звено на Хителрюгенд). С национализма си г-ца Вайдел съсипва репутацията на страната ни в света, а тази репутация е основният източник на германския просперитет".
Кезер призова и другите ръководители на компании от индустриалния индекс DAX да формират инициатива против крайнодесния популизъм, но призивът му не срещна голяма подкрепа. Той разказва как един от мениджърите на голям автопроизводител му споделил страховете си, че продажбите му може да намалеят, ако се позиционира срещу "Алтернатива за Германия". Самият Кезер беше остро критикуван заради репликата срещу Вайдел, като дори получи заплахи през социалните мрежи. Това обаче не е причина да се мълчи срещу расизма, казва той.
Германия има опит с мълчанието на масите, което доведе до възхода на нацизма, а когато ръководителят на най-голямата мултинационална инженерна компания в страната прави открити паралели между съвременното общество и 1933 г., вероятно наистина има сериозни причини за притеснение.
В продължение на години Германия се движеше по различен път. Герхард Шрьодер въведе имиграционно законодателство, което за първи път ангажира правителството с интеграцията. При Меркел беше създадена Германската конференция за Исляма, пречките пред приема на квалифицирани работници от страни извън ЕС бяха снижени, а вратите на страната останаха отворени за добре интегрирани младежи.
За по-малко от две десетилетия сякаш беше занулен целият прогрес по 40-годишната имиграционна и интеграционна политика.
Самият Месут Йозил, внук на турски гастарбайтер, роден и отраснал в Гелзенкирхен, световен шампион с германския национален отбор, често беше даван за пример за разнообразието на Германия. През 2010 г. дори получи медийната награда Bambi за "интеграция".
Идеята за германското включване се оспорва от десницата повече от когато и да било. Преди увеличаването на бежанския приток през 2015 г. имиграционните политики бяха насочени предимно върху привличането на висококвалифицирани работници. Сега страната се оказа принудена да интегрира 1 милион новопристигнали от Сирия, Афганистан и Ирак.
За кратко изглеждаше така, сякаш Германия ще издържи стрес-теста. "Можем да го направим", както казваше Меркел през август 2015. Но фактът, че канцлерът така и не обясни "как ще го направим", позволи на "Алтерантива за Германия" да завладее темата. В резултат на това атмосферата се помрачи. Макар че не го признава публично, Меркел се отказа почти изцяло от либералните политики по отношение на бежанците, които сама предложи през лятото на 2015.
Желанието на мнозина да затворят границите на Германия за имигранти допринася за факта, че Бундестагът все още не е приел имиграционен закон с единни правила за приема на чужденци, които търсят работа. Доведе и до ситуация, в която европейците си сътрудничат с хора като турския президент Реджеп Тайип Ердоган, който принуждава собствените си съграждани да бягат от режима му.
Повече от всякога имигрантите в Германия имат нужда да защитят националната си идентичност. А хора като Ердоган се възползват умело от тези кризи на идентичността, за да прокопаят още по-голяма пропаст в обществото - дори от дистанция.
След като Йозил напусна националния отбор, Ердоган проведе телефонен разговор с него и го похвали за "националната и патриотична позиция" с думите "Целувам очите му".
Разбира се - ако Йозил иска да бъде взет на сериозно като лидер в борбата срещу предразсъдъците, можеше да направи и допълнително изказване, в което поне да спомене демократичните дефицити в Турция. Но не го направи.
В Германия обаче напускането му представлява нещо като терапевтичен шок. Ако Йозил разпали сериозен дебат за расизма и социалното включване, ще направи по-голяма услуга на нацията, отколкото с всеки свой гол за националния отбор.
Докато германските турци продължават да гласуват за ердоган никой нр може да обвини германците в десен завой.