Миналата пролет десетгодишният Юта Ито изчаква до ежегодната ваканция за Златната седмица, за да разкаже на родителите си как се чувства - в един от дните, които прекарва със семейството си, той им споделя, че не иска повече да ходи на училище.
Месеци наред той посещава основното училище с огромно нежелание, като често изобщо отказва да ходи. Споделя, че е тормозен от съучениците си и понякога дори се стига до сбивания.
Тогава родителите му имат три възможности - да накарат Юта да посещава училищни консултации с надеждата, че нещата ще се подобрят; да го обучават вкъщи или да го изпратят в друго училище. Те избират третия вариант.
Сега Юта прекарва учебните си дни, като прави каквото си иска, и се чувства далеч по-спокоен.
Юта е едно от много деца в Япония, които се наричат футоко. Японското министерство на образованието ги определя като деца, които отсъстват от училище повече от 30 дена по причини, които не са свързани със здравето им или с финансите.
Терминът може да се тълкува по различни начини - отсъствие, бягане от час, фобия от училище или отказ от обучение.
Отношението към футоко се променя през десетилетията. До 1992 г. отказът от посещение в училище се смята за вид психично заболяване.
През 1995 г. нагласите се променят и на отсъствието започва да се гледа малко по-толерантно. На 17 октомври тази година правителството обявява, че отсъствията сред учениците от началните и прогимназиалните училища са достигнали рекордни резултати, като 164 528 деца са отсъствали за 30 дни или повече през 2018 г., спрямо 144 031 през 2017 г.
Движението за по-свободни училища в Япония започва още през 80-те години на миналия век в отговор на нарастващия брой футоко.
Това са алтернативни училища, които се стремят да спазват принципите на индивидуалност и свобода. Те са и алтернатива на конвенционалните училища и домашното обучение, но не дават призната от държавата квалификация. Броят на учениците, които посещават тези по-свободни училища вместо редовните училища, се увеличава през годините - от 7 444 през 1992 г. до 20 346 през 2017 г.
Отпадането от училище може да има дългосрочни последици и съществува голям риск младите хора да отпаднат изцяло от обществото и да се затворят в домовете си - явление, известно като хикикомори.
Още по-притеснителен е броят на учениците, които отнемат живота си.
През 2018 г. броят на ученическите самоубийства е най-високият от 30 години насам, като има 332 случая. През 2016 г. нарастващият брой на самоубийствата на учениците кара японското правителство да предприеме действия за предотвратяване на самоубийства със специални препоръки за училищата.
Защо обаче толкова много деца избягват на всяка цена училището в Япония?
Сред причините са семейни проблеми, лични проблеми с приятели и тормозът в училище, показва проучване на министерството на образованието. Най-често отпадналите от училище деца споделят, че не се разбират с дружите ученици или с учителите си. Такъв е случаят и с Томое Морихаши.
12-годишното момиче казва, че не се чувства комфортно сред много хора и определя училищното ежедневие като "болезнено".
Томое страда и от селективен мутизъм, който се проявява винаги, когато е извън дома си. Тя изпитва затруднения да говори с хора извън членовете на семейството й, а и е трудно да се подчинява на големия набор от строги правила, които се спазват в японските училища.
Чорапогащниците не трябва да са цветни, косата не бива да бъде боядисвана, дори цветът на ластиците за коса е фиксиран. Забранено е ластик за коса да бъде носен на китката.
Много училища в Япония контролират всеки аспект от външния вид на учениците си, като ги принуждават да боядисват кестенявата си коса в черно, за да не се отличават от останалите, или като забраняват носене на чорапогащи и палта дори и в студените дни. В някои случаи се контролира даже цветът на бельото на възпитаниците.
Строгите училищни правила са въведени през 70-те и 80-те години в отговор на вълна от насилие и тормоз. Те стават по-либерални през 90-те, но напоследък отново са затегнати.
Тези регулации за известни като "черните училищни правила" - термин, подобен на онзи, използван за компанните, които експлоатират своите работници. Сега Томое и Юта посещават свободно училище в Токио, където няма униформи и децата сами избират дейностите, с които да се занимават. Планът е договорен между учителите, родителите и учениците, като последните се насърчават да следват своите интереси и индивидуални умения.
Има класни стаи с компютри за обучението по японски, кабинети по математика и библиотека с книги и манга комикси.
Атмосферата е неформална, като в голямо семейство. Учениците се срещат в общите пространства, за да общуват и да си играят заедно. Директорът на училището казва, че целта му е да развива социалните умения на възпитаниците. Независимо дали става въпрос за упражнения, игри или учене, важното е децата да се научтат да не изпадат в паника, когато са в голяма група.
Наскоро училището се мести в по-голяма сграда и е ежедневно посещавано от десет деца.
Първият вариант на училището отваря врати през 2010 г. в триетажен мезонет в жилищен квартал на Токио. Очаква се учениците да са около 15-годишни, но повечето деца се оказват на възраст 7-8 години. Много от тях страдат от селективен мутизъм (крайна стеснителност) и в стандартните училища са били като парализирани.
Директорът Йошикава вярва, че проблемите с комуникацията са в основата на отказа от училището от повечето ученици.
Неговият собствен опит в образованието е необичаен. Йошикава напуска работата си като "човек на сигурна заплата" в японска компания, след като навършва 40 и решава, че катеренето по кариерната стълбица вече не е важно за него.
Баща му е лекар и подобно на него той иска да служи на обществото. Така става социален работник и приемен родител. Преживяванията му отварят очите за проблемите, с които се сблъскват децата.
Той разбра колко ученици страдат, защото са бедни или жертви на домашно насилие и доколко това се отразява на представянето им в училище. Част от предизвикателствата, пред които са изправени учениците, са и големите класове. В класните стаи с около 40 ученици, които трябва да прекарат една година непрекъснато заедно, могат да се случат много неща, казва той.
Йошикава допълва, че другарството е основната съставка за оцеляване в Япония, тъй като гъстотата на населението е изключително висока - ако не се разбирате и координирате с другите, няма да оцелеете. Това се отнася не само за училищата, но и за обществения транспорт и други обществени пространства, всички от които са пренаселени.
Но за много ученици тази необходимост непрекъснато да се съобразяват се превръща в проблем.
Чувството за дискомфорт в такава ситуация е нормално. В Япония децата са в един и същи клас години наред, така че ако възникнат проблеми с учителите или съучениците, ходенето на училище може да се превърне в мъчение.
В тази насока подкрепата, която свободните училища предоставят, може да бъде незаменима - там се ценят мислите и чувствата на всяко отделно дете.
Но въпреки наличието на тези по-либерални училища, проблемите в японската образователна система си остават. За Йошикава потискането на многообразието сред учениците е грубо нарушение на човешките им права.
Критиките към строгите правила се засилват в цяла Япония. През август месец тази година онлайн петиция до образователното министерство събира 60 хил. подписа. Хората настояват за преразглеждане на твърде остарелите училищни регулации.
Префектура Осака нарежда на всички свои гимназии да преразгледат правилата си, като около 40% от училищата правят промени.
В същото време изглежда, че образователното министерство започва да гледа на отсъствията като на тенденция, а не като на аномалия.
Това е своеобразно признание, че проблемът не е в децата футоку, а в недружелюбната образователна среда, която все повече ученици всячески избягват.
