Швейцария не е само страната на банките и на благоденствието. Достатъчно е да се разходите по улиците на едно от предградията на Женева - План лез Уат. В десетина цветни контейнера са настанени „невидимите" - онези, които не са се справили. Като скитникът Натан, часовникарят Жералд, който полудява след развода си, и Карлос - бивш служител в ООН, който изпада в депресия, след като е губи работата си.
По данни на Каритас всеки десети швейцарец живее под прага на бедността, а близо половин милион души са в състояние на тежък недоимък.
Швейцарското правителство има добра система за социални помощи, но въпреки това едва през 2012 година официално беше признат проблема с бедността.
„Духът на калвинизма кара тези, които не успяват в живота си, да се чувстват виновни. Бедността се превръща в табу, нещо срамно, което трябва да се крие. Така много хора не ползват социалните услуги и изчезват от статистиката", твърди Ноел Констант, председател на Карфур-Рю, асоциация, която дава топъл обяд и подслон на нуждаещите се.
В Женева има поне 500 бездомни лица, според общинските отчети. През 2015 г. броят на хората, които са поискали да нощуват в държавни общежития, се е увеличил с 30%. Една от тях е Мари, медицинска сестра, която от две години няма покрив на главата си и спи в колата. Тя моли властите да й намерят място в една от техните структури: Ное, Юрика или Ла Кулу.
Тук живеят най-различни хора с подобни истории - хора, които в един момент губят всичко и стават „бивши" - бивши банкери, бивши политици, бивши бизнесмени, бивши пилоти или бивши специалисти, като 60-годишният Мишел, който е работил в телекомуникациите.
Животът на бездомните в Швейцария се усложнява и от самата държава.
„Тук е забранено да се спи под мостовете или в автобуса. Глобяват те и сумата нараства всеки следващ път, когато те хванат. Освен това скитниците не могат да си плащат здравните осигуровки и данъците. Има хора, които след 2-3 години живот на улицата са натрупали близо 20 хиляди франка дългове към държавата", обяснява Гийом Тарамарказ, който работи в приют за бездомни.
Истинският проблем е самотата - тази на хората, които остават сами по Коледа или през лятото, когато всички са във ваканция. В това е убеден и Винче Фашиани: „Живеем в едно успокояващо общество, което ни пази и ни слага етикети: те са бедните, ние - не. Истината е, че утре всеки може да се окаже на тяхно място".
Като 42-годишният швейцарец Филип: „Имах фирма за внос-износ, но се скарах с партньора си, останах без работа, жена ми ме напусна и накрая паднах в лапите на депресията. Имам апартамент, но понякога идвам да се храня в кухните за бедни".
До него седи възрастен човек, който хапва порция спагети. Казва се Давид Вири, израелец на 80 години, който живее в Швейцария от пет десетилетия години. Първо работи в ООН, но се пенсионира рано по здравословни причини.
„С пенсията едва си плащам 1500 франка (1370 евро) наем за две стаи, където живея сам", казва той.
Женева е много скъп град и една трета от работещите там идват от т.нар. квартали „спални". Най-известният е Линьон, огромен жилищен комплекс с блокове, който се е превърнал в гето за имигранти.
„Преди живееха италианци, испанци и португалци, сега има косовари, сенегалци, перуанци. Тук животът е по-евтин, но Линьон има ужасна репутация", казва датчанката Енрике.
В големите швейцарски градове наемът на тристаен апартамент е над 3500 франка на месец (т.е. над 3200 евро). Здравната осигуровка за семейство с две деца е поне 1000 франка. „А средната заплата е 6100 франка, но според статистиката едно семейство с две деца харчи поне 8000. Само една заплата не е достатъчна", обяснява Ан-Лиз Томас от социалните служби в Женева.
В един от ъглите на входа седи Карол, 50-годишна руса дама, която е работила в банка. Въпреки уволнението не е загубила чувството си за хумор: „Има нещо положително, в момента спестявам от всичко и дори спрях да пуша".
В Цюрих ситуацията не е по-различна. Близо до зоологическият музей, Кафе Юка се е превърнало в място за събиране на бедни и бездомни. Тук денем се стои на топло и се яде евтино, но за спане трябва да се търси друго място. 70% от хората, които търсят подслон, са швейцарци.
Съществува и така наречения "Invisible Tour" - организирана обиколка в търсене на "другия" Цюрих, скритият град на групите за алкохолици, центровете за наркозависими и приютите за бездомни. Турът е с продължителност два часа, струва 15 франка. Водачи са двама бивши скитници.
„В Швейцария бедността е свързана и с явления като маргинализация или неспособност да се чете и пише правилно на езика на страната, в която се живее: в страната има 800 000 неграмотни", обяснява Паола Гало, директор на "Surprise", списание на бездомните. Изданието се печата и разпространява предимно от бездомни в тираж 20 000 в немскоезичната част на Швейцария.
„Имаме 400 улични продавачи, те купуват един брой на списанието за три франка и го продават за шест. Между тях има и бивши адвокати, и бивши мениджъри".
Петък вечер е и на Щауфахерщрасе има малко стълпотворение, в 19 часа една евангелистка асоциация дава безплатна вечеря на нуждаещите се.
Според ООН, беден е този, който живее с по-малко от два долара на ден. Но в Швейцария не е така. Ако семейството ти печели по-малко от 3000 франка, рискуваш да не изкараш до края на месеца.
На вечерята за социално-слаби е дошъл и Стефан Мааг, 35-годишен мъж с дълга брада, който до преди няколко години е бил мениджър, бохем и "любител" на кокаина. Днес живее в къща във Винтертур с 20 места за спане, където приема нуждаещите се: наркомани, бездомни, пласьори. Половината от тях са швейцарци.
„Преди седем години почувствах Божия глас и реших да помагам на другите", разказва той от своя хол, докато гледа към трите си малки деца и съпругата си Надин, която приготвя кафето. Тя е креативната част на асоциацията Fingerprint, направила е сайта им.
„Нямам претенции, тук може да спят всички, случвало ми се е да подслонявам дори крадци и убийци. Ядем заедно, с моето семейство. За пет години сме имали само няколко сбивания и една кражба, взеха грамофона".
Стефан наистина се е променил, но вътрешно си остава швейцарец. За него правилата са си правила: „В девет сутринта всички навън. А вечер в 21 часа затваряме, който влязъл, влязъл. Стига влакът от Цюрих да не закъснява".
