Човешките жертви в резултат от кризата във Венецуела са особено видими, когато става въпрос за венецуелските жени. Повечето от тях разказват през какво преминават с болка в гласа си и тъга в погледа си. Отначало обикновено са резервирани, но после се отпускат и започват да споделят, нерядко през сълзи.
Те обясняват как са стигнали до ситуация, която преди е била немислима - да продават телата си, за да свържат двата края.
Мариза е с диплома за медицинска сестра и преди две години е преминала през границата на Венецуела с Колумбия като е оставила зад гърба си трите си деца. Както повечето емигранти с професионални кариери, тя се е надявала, че ще си намери работа по специалността.
След като обаче всички врати са затворени под носа й и не може да си намери работа като чистачка, Мариза се намира в ситуация, в която трябва да вземе невъзможното решение. Така тя обяснява как е попаднала в проституцията и допълва, че да си с различни мъже всеки ден не само не е лесно, но и е много опасно.
Докато говори за времето, прекарано в образование и специализация, тя звучи разочарована, тъй като дори не е имала възможност да работи като медицинска сестра, след като емигрира. Пет години от живота й са минали в университет и подготовка, а в момента тези пет години са безвъзвратно загубени, защото дори вече не може да практикува професията.
Там във Венецуела е била жена с кариера и мечти, но кризата в родината й я е запратила в спирала надолу, от която няма излизане.
Като сертифицирана сестра във Венецуела 15 дни работа са й носили точно толкова пари, че да купи пакет брашно. Едно пазаруване на най-обикновените стоки се превръща в двудневно изпитание и дори и тогава не е сигурно, че Мариза ще намери всички продукти, от които има нужда като например памперси за бебето й.
Тя описва как хората прекарват цели нощи пред магазините, за да получат номерче, с което се редят на опашка през следващия ден. С талончето в ръка купувачите чакат на опашка, за да купят най-накрая това, което е останало по рафтовете. Никой няма избор, освен да купува това, което е налично в момента.
Години наред венецуелците подкрепят президента Николас Мадуро, който, както и предшественикът му Уго Чавес, използват залежите от петрол на страната, за да финансират социалната й политика. Но когато цената на петрола започва да пада и икономиката - да се колебае, много венецуелци негодуват срещу ръката, която допреди това ги е хранила.
Мариза е сред тези недоволни.
Цялото й семейство е подкрепяло Чавес и е гласувало за него. Сега обвиняват и него, и настоящия лидер за лошото управление на страната, което е довело до кризата. По думите на Мариза в миналото не е имало глад, ограничения и разделение. Хората са напускали страната, за да излязат във ваканция, а не защото им се налага.
Отчаяните нужди на семейството й я водят до град Кукута - гранично градче с едни от най-високите нива за безработица в цяла Колумбия. Там тя се бори ежедневно, за да може да изпрати у дома на майка си и децата си средства за храна, памперси и основни стоки.
На въпроса как би реагирала майка й, ако разбере с какво се занимава, Мариза отговаря, че има страхотна майка, която сигурно ще е наранена, но ще я разбере и няма да я съди.
Икономическата криза изкарва Венецуела от нормалния ход на живота и кара мнозина да напуснат страната в търсене на храна, медикаменти и по-добър живот. А съседна Колумбия усеща много ясно ефекта от ситуацията. Статистика на ООН от ноември миналата година показва, че повече от 3 млн. венецуелци са напуснали домовете си като един милион от тях са избрали Колумбия за целта.
Малсия е бивш адвокат и е пристигнала преди няколко седмици. Във Венецуела тя е оставлиа две деца и възрастните й родители.
В родината си е можела да си позволи да им сервира закуска и само понякога - обяд. Най-често вечер децата са си лягали гладни. Малсия е правила дори и невъзможното, за да се опита да ги изхрани. Дори и в момента й е трудно да описва през какво е преминала. Идва в Колумбия с надеждата да си намери работа като чистачка или детегледачка.
Но дори и когато не успява да намери нищо, не си представя, че ще стигне до такива крайности. Сега непрекъснато й тежи какво се налага да прави, за да оцелее, и понякога има чувството, че ще се побърка. Малсия ходи и на църква, за да моли Господ за прошка, защото не може да си представи какво биха казали децата и родителите й.
Не само жените с професии са отчаяни.
В морето от хиляди мигранти има и много наистина млади жени, които не са могли да си намерят работа. Една от тях е Ерика, която е на 17, но вече е майка на син. Тя продава тялото си, за да го издържа. Пренесла е на ръце бебето си през границата с Колумбия.
В Кокута обаче се оказва трудно, а и Ерика е непълнолетна. Затова й остава само една опция, най-страшната от всички. Ако не беше Мадуро и управлението му, тя щеше да учи за ветеринар, но като майка е готова на всичко заради детето си, за да не остане то без памперси и храна.
Само че в края на деня много често Ерика се чувства като дете, на което се налага да отглежда друго дете...
