Къде е таванът на възможностите на Кристофър Нолан? Съдейки по новия му филм "Дюнкерк" такъв май въобще не съществува за него.
Да започнем оттам - "Дюнкерк" е шедьовър, който надскача, макар и с малко „Черният рицар" и се превръща в най-добрия филм, който 46-годишният англичанин е създал до момента.
И като казваме „създал", то трябва да отбележим, че Нолан е режисьор, сценарист и продуцент на лентата и заслужава към 2/3 от адмирациите. Останалите са за композитора Ханс Цимер и оператора Хойте ван Хойтема, но за тях по-късно.
Внимание - умерено количество спойлери!
„Дюнкерк" е първият исторически филм на Нолан, но както трилогията за Батман не е точно филм за супер герои, така и това не е точно военно-историческа драма. Да, събитията са исторически, но Нолан не си губи времето да обяснява хода на Битката за Франция и това как и защо Британският експедиционен корпус се оказва обкръжен от германските войски.
Нолан представя нещата простичко - 400 000 мъже се намират във френския град Дюнкерк и пред тях сякаш има само два избора - да загинат в битка или да се предадат.
Ако погледнем историческите книги ще прочетем, че между 26 май и 4 юни 1940 г. Великобритания провежда успешно операцията Dynamo, като успява да евакуира 338 226 британски и френски войници. Операцията става известна, като "Чудото от Дюнкерк".
Нолан обаче предлага един минималистичен поглед към гигантската военна операция. Няма да видите Хитлер в неговия бункер, който да изпада в истерии, нито ще видите Чърчил, потънал в тютюнев дим, няма да видите генерали, нито адмирали планиращи битката.
Ще видите малките истории на 18 - 19-годишните пехотинци на брега, на застаряващия яхтсмен, който поема към Дюнкерк, за да спасява войничетата, пратени в бой, и на пилота-изтребител, останал сам срещу многоброен противник.
Нолан решава да пресъздаде това чудо в типичния си стил, оплитайки няколко времеви и сюжетни линии и представяйки операцията през очите на пехотинците, опитващи се да се измъкнат от Франция, през погледа на цивилните моряци, които са събрани за да превозват войниците през Ламанша на своите малки корабчета и накрая чрез поглед и отгоре, като показва въздушните боеве над плажовете на Дюнкерк.
Въпреки че трите сюжетни линии вървят през целия филм, те текат в различно реално време - за пехотинците борбата продължава една седмица, за моряците операцията продължава един ден, а въздушният бой е точно един час.
Разбира се, Нолан непрекъснато хвърля препратки към различните сюжетни линии - в една сцена ще видим от въздуха потъващо рибарско корабче, а няколко сцени по-късно ще разберем как войници се натоварват на него в опит да се измъкнат от Дюнкерк.
В друга сцена виждаме героя на Килиън Мърфи, страдащ от тежък посттравматичен стрес, а няколко минути по-късно наблюдаваме как Мърфи показва един изключително спокоен и компетентен образ и започваме да се чудим през какъв ли ужас е преминал той.
А ужасът на войната е навсякъде, но спокойно. Това не са първите 15 минути от "Спасяването на редник Райън", където хвърчат крайници и водата се оцветява в кървавочервено. Не, кръв няма, но страхът и ужасът са във всяка една сцена.
Нолан успява да направи филм, който те хваща още от първата минута, слага те на ръба на седалката и не ти дава спокойствие до последната минута.
Нолан подлъгва публиката на няколко пъти с измамните кадри на спокойствие и оптимизъм. Войници успяват да се доберат до борда на разрушител, отиват в трюма, където млади медицински сестри раздават сандвичи със сладко и чай. Минута по-късно германско торпедо удря кораба и всички се борят за оцеляване.
"Дюнкерк" е едва 106 минути, рекордно кратко за Нолан времетраене, но физическото и психическото изтощение от него ни кара да мислим, че сме изгледали четиричасов епос.
За бруталното и смазващо напрежение допринася и невероятната музика на Ханс Цимер, който създава една от най-добрите си композиции - един зловещ микс от пронизващи мелодии, които могат да озвучат всеки кошмар и са истинско музикално въплъщения на страха, отчаянието и ужаса, който носи всяка война. Цимер непрекъснато имитира писъкът на германските пикиращи бомбардировачи, смразяващите картечни откоси и напрегнатия тътен на артилерийската стрелба.
Мелодиите на Цимер остават в главата и след края на прожекцията - така лежерната юлска действителност изглежда предапокалиптично...
Тиктакането в част от композициите на Цимер са взаимствани от един от любимите джобни часовници на Кристофър Нолан и за пореден път илюстрира абсолютната му обсесия от времето.
Героят на Том Харди е пилот на изтребител Spitfire - времето му във въздуха е ограничено от керосина и той непрекъснато следи колко е останало в резервоарите му. За пехотинците на брега времето бавно, но сигурно ги затиска и с всеки час на брега спасението изглежда все по-далечно. За моряците тиктакането илюстрира последните им глътни въздух, за които се борят сред потъващите кораби.
Всъщност, единственият истински противник във филма е времето. Германските войски са показани като неясни и нефокусирани силуети и няколко бойни самолета на Луфтвафе. Борбата не е срещу тях. Борбата е срещу тиктакащия часовник, борбата е за още един евакуиран войник, за още една минута във въздуха, за още една лодка във водата.
Филмът е визуален шедьовър, който може да бъде възприет само по един начин - на IMAX! Операторът Хойте ван Хойтема заснема около 75% от "Дюнкерк" в IMAX формат и поезията, която изгражда той заслужава поклон до земята.
Всичко това се допълва от почти пълния отказ от използването на CGI и така на екрана ще видите една смразяващо реалистична картина на войната, лишена от холивудската лъскавина. Кадрите показват хаоса на брега, претъпканите с войници кейове, отчайващата клаустрофобия на потъващите кораби, динамиката и простора на въздушния бой.
Ван Хойтема е безкрайно изобретателен в гледните точки от които ще видим поредния унищожен кораб или смъртоносната акробатика между изтребителите в небето. Кадрите създадени от него, особено когато се гледат на IMAX, грабват публиката и я захвърлят на онзи отчайващ френски бряг преди 77 години.
Въпреки че Кристофър Нолан е британец, няма да видите куха националистическа военна патетика.
Да, стоическото британско достойнство го има. Независимо дали говорим за героя на Марк Райлънс, който кротичко обяснява на треперещия Килиън Мърфи, че трябва да се върнат в Дюнкерк, защото имат работа за свършване. Или за морския офицер, изигран от Кенет Брана, който остава на кея и след евакуацията на последния британски войник, за да помага за изтеглянето на французите.
Трябва с няколко думи да поговорим за актьорите - имаме микс от страхотни и утвърдени имена, като Килиън Мърфи, Марк Райлънс, Кенет Брана и Том Харди и в същото време е пълно с дебютанти, като Фион Уайтхед, Том Глин-Карни и Хари Стайлс (да, онзи от One Direction).
Нолан успява да изтръгне от тях невероятна игра - няма преиграване, няма фалш. Хари Стайлс е абсолютно достоверен в ролята си на изплашен пехотинец. Том Харди показва солидна игра, въпреки че практически през цялото време е седнал в изтребителя си. А Марк Райлънс и Кенет Брана демонстрират, че рицарските им титли не са заради сините им очи.
В същото време, никой от актьорите не превзема екрана. Съвсем умишлено главен герой няма.
Показателно за майсторството на Нолан и на актьорския състав е, че диалогът е сведен до абсолютния минимум - говори се само там, където не може да бъде обяснено в картини.
Нолан майсторски приключва всички три сюжетни линии, давайки съвсем мъничка доза оптимизъм. Както самият Чърчил отбелязва - война не се печели с евакуации.
"Ние просто оцеляхме", казва героят на Хари Стайлс, а старецът, който му подава топло одeяло му отвръща, че това е напълно достатъчно.
"Дюнкерк" е военен филм, който вероятно ще се хареса и на онези, които не харесват военните филми. "Дюнкерк" е шедьовър, който не те хваща за гърлото, той те смазва с емоционалната си тежест. "Дюнкерк" е многопластов разказ за оцеляването, за страха, за достойнството, за дискретния героизъм, дори за благородните лъжи.
Това е филм, който показва какво трябва да бъде киното - вълшебна смесица между добре разказана история, страхотна музика и визуална поезия.
