Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна, затова ще започнем с хронологията на последния дипломатически скандал с Русия.
Външният й министър Сергей Лавров казал, че България потрива ръце да анексира половината Македония, а Албания другата. Пушилка в медиите. Външният ни министър Даниел Митов поискал обяснение за тези внушения. Пушилка в медиите. Лавров цитирал идеи в медийното (БГ) пространство, но пропуснал да уточни това. България подкрепя целостта на Македония. Мълчание.
Тъкмо да се помолим за националния идеал 3 в 1 и заверата бързо се сгромоляса, този път по-кратка и по-нескопосана, отколкото изпращането на български военни на фронта в Донбас.
Кризата в Македония е сериозна, нещо голямо се случва по улиците в Скопие, а ние гледаме отстрани и чакаме следващата „новина", докато обсъждаме кинематографични сценарии. Злорадстваме, вместо да действаме - или поне да опитаме да се отърсим от полярните мнения и реваншизма, насаждани в главите ни с десетилетна упоритост.
Поне един обаче се смее последен, смее се най-добре. Той е Божидар Димитров, държавният историческия коректив в „Кожата на едно ченге", който допусна, че „част от Македония" (новата Украйна) ще поиска да се присъедини към България, ако се стигне до гражданска война - и така подхрани манипулацията на Лавров. „Дай Боже да е така, но не е така", включи се и другият горд разузнавач от ДС - Велизар Енчев.
И тримата пропуснаха, че България не признава анексирането на Крим, защото все пак има някакви стандарти, ако щете международно право, където са разписани понятия от сорта на „териториална цялост" и „суверенитет", а не „Българският историк каза" и субективната "правда".
Лавров на практика осмя посредственото ниво на разговора за Македония, който се води в България, винаги в минало време, и сервилната ни политика на търчащи след събитията. Такива коментари само настройват съседите - братя срещу нас. И в цялата работа доста хора се вързаха. Смешно е, наистина.
