След като омаловажиха фашистките си симпатии, крайнодесните отново излизат на политическата сцена след ПР-подмладяване. Време е те да бъдат спрени. Откакто през 2007 г. се стигна до световна банкова криза коментатори от целия политически спектър уверено предсказваха не само колапс на еврото, но също така, че рано или късно Европейският съюз ще разпадне под влияние на вътрешни сили.
Нищо от това не се случи. Но европейският проект, започнал след опустошенията на Втората световна война, е изправен пред най-сериозната заплаха в историята си. Тази заплаха смразяващо се очерта с появата на паневропейски съюз на крайнодесните партии, воден от френския Национален фронт и от холандската Партия на свободата, оглавявана от Герт Вилдерс, които обещават да посекат "чудовището в Брюксел".
Разбира се, нарастващата подкрепа за крайнодесните, антиевропейски, антиимигрантски партии се подхранва от най-тежката световна рецесия поне от 30-те години насам - масова безработица, спадане на жизненото равнище - влошена от манията на европейските лидери да налагат икономии, които са в тяхна вреда. Партии, които се криеха в сенките, омаловажавайки симпатиите си към нацизма и фашизма, отново излизат на политическата сцена след подмладяващ пиар лифтинг.
Марин льо Пен, лидерът на френския Национален фронт, омаловажава антисемитските прояви на своята партия. Холандският крайнодесен лидер тръгна по малко по-различен път, като играе със страха и неприязънта не към евреите, а към имигрантите мюсюлмани.
Също като Льо Пен Вилдерс набляга на твърденията, че ЕС представлява космополитна заплаха за националната идентичност. Пригласят им и други, сред тях са Датската народна партия, партията "Финландците" и "Фламандски интерес" (Влаамс Беланг).
Засега френските и холандските популисти внимателно спазват дистанция от открито неонацистките партии като гръцката "Златна зора", чиито паравоенно формирования Sturmabteilung (Щурмови отряди) тероризират бежанци и имигранти, и от арогантната унгарска партия "Йоббик", взела на прицел ромското малцинство.
Според някои социологически проучвания крайнодесните може да получат до 1/3 от местата в Европейския парламент на изборите през май. Това все още дава повече места на центристките партии - християндемократи, социалдемократи и либерали. Но за да може да се постигне стабилно мнозинство в Европейския парламент, всички тези партии може да бъдат принудени да се сближат повече, отколкото е добре за демокрацията.
Подобна ситуация ще започне тревожно да прилича на 1936 година, когато центърът и левицата - особено във Франция - временно спряха устрема към фашизъм, но създадоха неефективна и безпринципна коалиция. Разпадането й в навечерието на Втората световна война ускори идването на власт на режима на нацисткия колаборационист Филип Петен.
Историята обикновено не се повтаря автоматично, но би било глупаво да поемаме този риск. По-обезпокоителни от засилването на крайната десница са нагаждаческите жестове към расистите и антиимигрантите, които в момента правят предимно консервативни и дори либералдемократични политици, както и някои от новите идеолози на "сините лейбъристи".
Предупрежденията от хора като Дейвид Блънкет, че неприязънта към имигрантите от ромски произход може да доведе до народен "взрив", напомня за реториката на Инок Пауъл.
Противоотровата за крайнодесните изисква европейската левица ясно да заяви, че има и се опитва да постигне пълна алтернатива на икономическата стагнация, постоянно нарастващата пропаст в доходите и богатството и деградацията на нашите социални стандарти, граждански свободи и демократични права. Но за тази алтернатива трябва да се борим както на европейско, така и на национално и местно равнище и тя ще изисква повече, а не по-малко европейска интеграция.
Времето изтича не само за европейските социалдемократи, а и за социалистическата левица като цяло и зелените. Те трябва да покажат че могат да бъдат противотежест на изместването на центъра надясно. Без това на новия крайнодесен съюз може да му се наложи само да се държи заедно и да изчака да удари неговият час.
