Ако за някого реакцията на Българската православна църква по темата с Истанбулската конвенция е неочаквана, значи вероятно не е следил поведението на Синода през последните десетина години поне.
Самата тема там отдавна не е за насилието над жени и това как то може да се противодейства, а дали една думичка представлява "капан", който в бъдеще евентуално ще позволи въвеждането на еднополови бракове и трети полове. А там позицията на църквата, явяваща се като защитник на традициите, консервативните ценности и т.н. е ясна. Най-малкото и Католическата църква в България се изказа срещу ратифицирането.
За самата конвенция е изписано вече много и е изговорено още повече. До гласуването в парламент вероятно ще се изпише и ще се изговори още толкова. Но добре, че беше тя, че да чуем пак "звънкия глас" на Синода.
Защото ако не става въпрос за голям християнски празник или нещо за заклеймяване, оттам идва предимно тишина и от време на време някой и друг скандал.
Ролята на религията и на Църквата винаги е била да бъде морализатор на обществото - да дава представите за добро и зло, за праведност. Това предполага издигането на едни определени ценности, които (тъй като става въпрос за религия и нещо, което се предполага, че е дадено от Бога) стоят статични и непроменливи.
Затова нещата, които излизат или разчупват тези канонични представи, срещат отпора на Църквата и тя изважда набора със заклеймявания, анатемосвания и обикновено мъмрене. Дотук добре.
Големият въпрос е, че тази морална роля на Църквата и религията не трябва да се изчерпва дотук, а на практика става точно това.
През последните години ние виждаме една куха институция, от която излизат предимно послания за това какво не е библейско, демонстрации на лукс и приближеност към властта (часовници "Ролекс", автомобили "Линкълн", големи вечери с "благочестиви" бизнесмени и т.н.) и скандали с гаден привкус като този от Троянския манастир.
Църквата сякаш е оставила личния пример и социалната си роля, за да заеме удобно зоната си на комфорт и да не се разправя с нищо друго. А за разлика от Синода, светът се променя. И на "пазара" на вяра има достатъчно астролози, врачки, езотерика, митични учения и т.н., които предлагат онези отговори и обяснения за света, които в църквата най-често са написани по неразбираем начин.
Това малко или много е конкурентна среда, в която Църквата избира да остане затворена зад дебелите си стени и да чака хората сами да дойдат. И ако част от тях идват по навик или когато се случи нещо "застрашаващо" православието, то една голяма част просто се отдръпват.
Паралелно с това влизат и всички онези скандали или агресивното поведение на хора като отец Дионисий, който макар да не е официален говорител на Синода, се свързва с официалната институция.
Истината е, че само с тежки думи не става.
И ако БПЦ действително иска да бъде този морален стожер на българското общество, за който претендира, трябва да излезе сред хората и да се върне към проповедническата си дейност. Хората имат нужда от вяра, а не от канони. И за да повярват на една дискредитирала се многократно организация, тя трябва да покаже промяна.
Трябва да покаже, че не само проповядва християнството, а сама го следва. И да помага на хората. Да ги успокои и да им донесе мир в душите. А религия, която само знае да размахва пръст, не прави нито едно от тези неща.
Вярно, тук нещата опират от църква до църква. Но къде е Синодът в случая? Къде са стипендиите за надарени деца от епархиите? Къде е помощта за нуждаещите се. Такива случаи не трябва да са единици, концентрирани само около отделни храмове, а да са общо правило.
Църквата ще заработи наистина, когато това стане обща практика. Когато владиците започнат да насърчават духовния живот извън храма и то не като пост и молитва, а като създаване на църковни общности. Когато започне да се застава в подкрепа на каузи, а не срещу тях. И милосърдието и добротата започнат да движат действията на архиереите, а не отричането.
Тогава реално ще има смисъл. Иначе с анатема всеки знае...
