В 52-годишната си борба срещу колумбийската държава, бунтовниците от ФАРК използват пушки, шрапнели, ръчно изработени противопехотни мини и миномети.
Тези оръжия сега ще замлъкнат завинаги, защото на 26 септември ще бъде подписано историческо мирно споразумение с правителството. На събитието, което бележи края на една епоха, ще присъстват генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, държавния секретар на САЩ Кери, върховният представител на ЕС за външна политика Федерика Могерини и президенти на 13 страни от региона.
След пълната демобилизация на Революционните въоръжени сили на Колумбия, арсеналът им ще бъде стопен и от него ще бъдат направени три паметника, които ще бележат края на най-дълго продължилия конфликт в Латинска Америка - и десетилетия на въоръжени бунтове в региона.
"Това е споразумение с последното от големите партизански движения, които възникнаха в контекста на Студената война," коментира Гонзало Санчес, директор на националния център по историческа памет в Богота. "Може да има и други епизоди, но идеята за въолъжена борба, за въоръжена утопия, приключва съществуването си с ФАРК."
По примера на Кастро и Че Гевара
Подобно на много други марксистки и маоистки последователи на "въоръжената борба", ФАРК са се вдъхновявали от смелите подвизи на Фидел Кастро и Че Гевара, които поемат към Куба на разнебитения риболовен кораб Granma само с 80 души през 1956, и успяват да свалят диктатора Фулхенсио Батиста три години по-късно.
Фидел Кастро в партизанските му години
Това със сигурност не е първият въоръжен бунт в Латинска Америка, сцена на многобройни кървави войни за независимост от Испания през XIX в., и изобилие от комунистически опълчения през 40-те години. Но успехът на кубинските бунтовници разпалва много силно революционния плам на континента.
Това са годините на Студената война, военните преврати, намесата на САЩ в подкрепа на десни диктатори и кървавото потискане на по-умерените леви активисти.
През 60-те и 70-те години, партизански групи възникват във всяка държава в региона с изключение на Коста Рика: Сандинисткият фронт за национално освобождение (FSLN) в Никарагуа, революционното движение "8-ми октомври" (MR*8) в Бразилия, Армия за национално освобождение (FALN) във Венецуела, Народната революционна армия (ERP) и "Монтонерос" в Аржентина, "Тупамарос" в Уругвай, Революционното ляво движение (MIR) в Чили. Те извършват атентати, грабежи, отвличания, банкови обири и атаки срещу военни и политически цели.
В централна Америка, те са сред причините, довели до кървави граждански войни в Ел Салвадор и Гватемала. А в Никарагуа, обученият в Куба партизанин сандинист Даниел Ортега - арестуван един път за ограбване на банка с автомат - си осигурява властта чрез революция през 1979 и бива избран за президент на Никарагуа.
В Южна Америка обаче, комунистическите бунтовници не бележат особено голям напредък. След екзекутирането на Че Гевара в Боливия, Куба и Съветският съюз охлаждат ентусиазма си да изнасят въоръжена борба в други страни.
Финансирането и снабдяването с оръжия - които и без това не са били особено добри от самото начало - спират. Разцепени, слабо въоръжени и рядко способни да си осигуряват народна подкрепа извън отдалечените свои крепости, партизаните така и никога не успяват да вземат властта чрез военна сила.
Вместо това много от тях се преориентират към избирателните урни, след като възстановяването на демокрацията в голяма част от Латинска Америка през 80-те години ги лишава от мотив за съществуване. Някои достигат най-високите възможни постове.
Дилма Русеф, член на нелегална марксистка група, арестувана и изтезавана, след като в личния й багаж е бил открит пистолет, стана президент на Бразилия.
Хосе ‘Пепе' Мухика, член на организацията "Тупамаро", ранен и лежал в затвора през 70-те години, бе избран за президент на Уругвай. Десетки други бивши партизани станаха сенатори и конгресмени.
На други места въоръжени групи спорадично демонстрират активност в държави, които бавно вървят към демокрация - като Мексико, което се наложи да почака до 2000 г. за първата смяна на властта след период от 70 години.
През 1994 година сапатистката армия за национално освобождение организира шумни военни кампании, но сега се занимава с мирни действия. "Те са партизани от XXI в., които употребяват повече прес-бюлетини, отколкото куршуми," казва Едуардо Пизаро, колумбийски социолог и експерт по конфликтите.
Базираната в Гереро Народна революционна армия обаче организира атентати срещу петролни инсталации през 2007 и оттогава е обвинявана за отвличания и демонстрации на насилие.
Най-дълго просъществувалите групи са в Перу, Парагвай и Колумбия - все държави, които не случайно са и центрове на производство и контрабанда на наркотици, което е солиден източник на средства и оръжия.
Миналият месец малката Парагвайска народна армия проведе атака, при която загинаха 8 войници. Организацията обаче изгуби няколко от лидерите си в последните години и се счита, че има само между 20 и 150 членове, което я прави по-скоро местна банда, отколкото национална заплаха.
Същото може да се каже за "Сендеро Луминосо" в Перу. Някога огромна сила, групата беше обвинявана за над 30 000 убийства между 1980 и 2000 г. Оттогава тя е отслабена и сега се счита, че има под 300 члена. Тя обаче остава в американския списък с терористични организации и наскоро се твърди, че е навлязла в регион със сериозен трафик на наркотици.
В Никарагуа се твърди, че групите на опълченците-"контри"се завръщат, но те са много малобройни и остава неясно дали основният им акцент е противопоставянето на все по-авторитарния Ортега, или контрола на наркотиците.
ФАРК е най-старата и важна партизанска група в Западното полукълбо. Създадена през 1964 като вдъхновена от комунизма селска армия, развяваща знамето на справедливостта за бедните селски общности в Колумбия, тя черпи вдъхновение и от кубинската революция. Но членовете й никога не са разчитали на Хавана като другите бунтовници в региона.
Дори преди падането на Берлинската стена, ФАРК са относително автономни във финансирането на борбата си чрез отвличания, изнудване и търговия с наркотици.
Общественото мнение през годините показва, че ФАРК има под 1% одобрение в Колумбия, макар че социологическите проучвания не обхващат селските райони, където ФАРК имат голямо влияние.
Лидерите на ФАРК казват, че подкрепата на гражданското население е това, което им е позволило да оцелеят толкова дълго. "Те ни предложиха безусловна подкрепа и защитиха нашите сили по много начини, дори като рискуваха собствения си живот," казва Родриго Лондоньо, с прякор Timochenko, основният лидер на ФАРК, в реч миналата седмица на окриването на 10-та конференция на партизанската армия.
Но въпреки че ФАРК оцеляха през Студената война, те бяха сериозно отслабени от финансираните от САЩ военни удари срещу тях от страна на бившия президент Алваро Урибе, като броят активни бойци намаля наполовина и бунтовническите сили се върнаха в джунглите и планинските си укрития.
През 2012, отслабените бунтовници се съгласиха да започнат преговори за мирно споразумение. По това време леви правителства бяха на власт в целия регион, което даваше на ФАРК увереност, че ако не могат да вземат властта чрез въоръжена борба, поне ще могат да се доберат до нея чрез избори.
Преди смъртта си тогавашният венецуелски президент Хуго Чавес - бивш военен офицер, опитал неуспешен преврат, преди да спечели властта на избори - обяви въоръжените партизански движения за "неуместни", извод, до който бяха стигнали много години по-рано неговите съюзници в Куба, Фидел и Раул Кастро. Те твърдо подкрепяха колумбийския мирен процес и дори бяха домакини на преговорите, довели до края на цяла ера, започнала и в самата Куба.
Малкълм Деас от Латиноамериканския център в Оксфордския университет казва, че ФАРК са последните от големите партизански бунтовни движения, вдъхновени от Кастро и Че Гевара. Според него обаче, значимостта на мирното споразумение не бива да се преувеличава, донякъде защото по-малката бунтовна група ELN все още е активна, но и защото въоръжената съпротива в Колумбия и други места в Латинска Америка никога реално не е застрашавала стабилността на един от най-мирните континенти в света.
"Да кажем, че това е като гражданска война, е прекалено преувеличение. Боевете са на много ниско ниво. Те реално не влияят особено на градския живот. Можете да живеете в тази страна и да кажете, че партизаните не са особен повод за притеснения," коментира той.
"Хората преувеличават. Ако мога така да се изразя, журналистите никога не могат да устоят на партизаните."
Равносметката от създаването на ФАРК е плашеща: за 52 години - 220 хиляди жертви, 45 хиляди безследно изчезнали, 7 милиона останали без дом, хиляди деца-войници и 25 хиляди отвличания.
