Ако ей така, без да му мислиш много, просто си затвориш очите, вдишаш дълбоко и си помислиш за вкуса на твоето детство, какъв ще е той? Тогава, когато храната не беше просто нещо, запълващо стомасите, а удоволствие за всички сетива и повод семейството да бъде заедно.
Екипът на магазини МЕТРО започна свой проект за опазване на истинските, оригинални български сортове плодове и зеленчуци, според който малките производители в страната могат директно да предоставят цялата си продукция на магазина и неговите клиенти.
Агрономи и зеленчукопроизводители с опит обучават малки земеделски фирми и предприятия как да отглеждат български сортове, как да съхраняват семената и да опазват добива, като запазят познатите и толкова обичани от поколения вкусове.
Ако отговаря на изискванията на МЕТРО, цялата продукция на една ферма може да бъде изкупувана от веригата. Заедно с това и клиентите на веригата имат директен и гарантиран достъп до качествени и вкусни плодове и зеленчуци, отгледани на нашата земя, според нашите традиции.
В тази връзка между 10 и 16-ти септември, по време на станалото традиционно вече издание на Sofia Restaurant Week, подкрепяно от МЕТРО, част от ресторантите ще подготвят и специално меню с розов домат.
Специалните ястия ще може да опитате в ресторантите, участващи в Седмицата, а на 16 септември, когато ще се проведе и първият Фестивал на розовия домат, ще можете да разгледате и специалната кулинарна фото изложба с тези ястия. По време на фестивала ще бъде отдадено заслуженото внимание на безспорния цар на родните зеленчуци, отглеждан с много грижа повече от един век по нашите земи.
Празникът на открито ще започне в 11 часа в Княжеската градина пред паметника на Съветската армия, а организаторите обещават множество „розови" преживявания, сред които фермерски пазар с изобилие от родни розови домати, ще се проведе най-дългото доматено хоро в историята на България, доматен велокарнавал и, разбира се, сътворяване на близо тон българска лютеница в гигантска тава.
Тази новина, освен че ме зарадва и ми напомни за къщата на баба ми - точно по това време, в средата на септември, навсякъде около нея ухаеше неустоимо на лютеница.
Ароматът на печени червени чушки се носеше из целия град като някаква лежерна въздишка на умореното от слънце лято, а свежият дъх на доматите, все още здрави, плътни и ухаещи на земя и въздух, сякаш не му даваше да отстъпи място на есента.
Баба и дядо притежаваха фурна, в чиято почерняла от огъня паст се бяха изпекли тонове тутманици, баници, козунаци и хлябове. С годините тежкият труд около приготвянето на тестото, виенето на корите и втасването се беше предал пред напредващите години на моите старци и те вече печаха само приготвени от домакините ястия.
Вратата на дюкяна се отваряше точно в седем часа сутринта и половин час по-късно по тротоарите наоколо в посока към фурната дефилираха пъстри гювечи, керамични съдове с капами, метални тави с агнета, прасенца и ярета, ухаещи мармалади и лепкави от сладост сладка.
Дядо разпределяше ястията според мястото им до огъня, слагаше странни знаци с тебешир по тавите и даваше бележки с точен час за получаване.
Баба пробваше на сол и пипер, добавяше по малко подправки, доливаше бульон, режеше на ситно свеж магданоз, който наръсваше накрая, когато ястието излизаше готово и с виеща се пара от пещта.
Като градски хора баба и дядо нямаха своя градина с подове и зеленчуци, но с годините бяха развили невероятен инстинкт към добрите, истински продукти. За да оцени зеленчуците, дядо ги опипваше с цяла длан, като съвсем леко стискаше, после шумно вдъхваше аромата им и накрая ги разрязваше, за да огледа добре вътрешността им.
Можеше да разпознае добрия самоковски картоф само по миризмата му, истинския розов домат - по структурата на вътрешността му (да не е куха и прекалено водниста, нито твърде плътна и зърнеста), а червената чушка - по дръжката.
Клиентите му знаеха, че е придирчив към продуктите, дори когато са съставна част от чуждите печива, затова и се чувстваха длъжни да му докладват откъде са се сдобили със зеленчуците, как точно са ги съхранявали и нарязали и с какво са ги подправили.
Да имаш фурна през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век означаваше и да нямаш проблеми с вечния, социалистически дефицит. Баба познаваше целия град, а и целият град я познаваше и обичаше, като й засвидетелстваше тези свои топли чувства с всякакви домашни хранителни продукти. Пилетата, които се готвеха в къщата на баба и дядо, имаха жълтеникава мазнина и тъмно розово месо.
Баба и дядо, които доживяха почти до своите деветдесет години, имаха свой хранителен режим. Задължително закусваха домашно подквасено кисело мляко, в което забодената лъжица стоеше изправена като караул на пост. Подслаждаха го с горски мед (всяка година ходеха на планинска почивка и оттам се връщаха с двадесет буркана пирински, рилски или родопски мед) или с някое от домашно изпечените на фурна сладка - от сини сливи, от тиква или дюли.
Когато беше горещо, минаваха предимно на сурова храна. „Лятото храната е по поляната.", казваше селската прабаба на децата ми. Така бяха научени и моите старци, за които домат, краставица, зелена чушка и плочка истинско овче или козе сирене, обилно поляти с гръцки зехтин и гарнирани с риган и някоя и друга маслина, беше перфектният обяд.
Днес този неповторим, истински вкус на зеленчуците полека лека се губи измежду торовете, „подобренията" на сортовете и необходимостта от количества за сметка на качеството. Въпреки това обаче у нас, в България, все още „храната от поляната" може да бъде като тази някога - истинска, много родна и апетитна.
Накрая нека се върна на онзи вкус от началото на този текст - на лютеницата. И на хляба преди нея.
Хлябът на баба и дядо беше домашно приготвен и черен. Баба го месеше за нула време, като винаги слагаше истинска, жива мая. Изпичаше го на голяма питка, от която се режеха дълги, прави филии. Детското ми въображение ги виждаше като подметки на джапанки, затова и в семейния фолклор присъстваше например израза „да хапнем по една джапанка с лютеница".
А лютеницата моите старци я правеха с червени чушки и домати и я подслаждаха с мед. Вареше се в гигантска почерняла от употреба тенджера досами фурната, отново на истински огън от букови трупчета и въглени. Дядо я бъркаше с огромна дървена лъжица, докато наоколо се носеше обичайния за септември аромат на печени червени чушки, които на тави се вадеха от фурната заедно с патладжаните, подготвени за кьопоолу.
Хлапетата обикаляхме около казана с врящата, ухаеща лютеница и през пет минути питахме кога ще е готова. Една джапанка с още топла лютеница, прясно опечена червена пиперка (както се казва на чушката на изток), нарязан на едро сочен домат „Биволско сърце" и накълцан сладък, червен лук беше всичко, от което тогава се нуждаеше септемврийското ни детство. Някак хубаво е, че точно този някогашен спомен от вкусовете на нашите детски години, може да се превърне и в спомена, който моето, твоето, нашите съвременни деца ще разказват на свой ред на своите наследници. От МЕТРО вече ни го обещават...
