Три години трябваха на Еманюел Макрон, за да се издигне от никому неизвестният съветник в правителството до най-младия френски лидер след Наполеон.
Избран за президент няколко месеца преди 40-ия си рожден ден, центристът обърна с главата надолу политическото статукво в страната, като избегна вълната от политически и икономически национализъм, който доведе до Брекзит във Великобритания и избирането на Доналд Тръмп в САЩ, пише Мишел Роуз в „Ройтерс".
Избирането му е израз на дългоочакваната смяна на поколенията във френската политика, където едни и същи лица доминират от години.
Той ще бъде най-младият лидер в Г7 и изборът му предизвиква сравнения с бивши и настоящи млади лидери - от канадския премиер Джъстин Трюдо до британския експремиер Тони Блеър и дори американския президент Джон Ф. Кенеди.
Мнозина отдават победата на Макрон на дълбокото желание за свежо лице, съчетано с послание на оптимизъм за страната, която отдавна е обхваната от национален упадък.
Неочакваният провал на много традиционни опоненти със сигурност изигра своята роля, но Макрон имаше тактическия усет да използва шанса си.
Той изглеждаше предопределен за стабилен растеж по стълбицата на френската политика, когато реши да използва уменията си на инвестиционен банкер в света на политиката.
Въпреки че е завършил едно от най-престижните висши училища във Франция и е бил съветник в правителството при президента Франсоа Оланд, Макрон обещава да разтърси из основи системата, която го е създала.
„Франция е блокирана от користните тенденции сред своя елит", каза той по време на предизборна реч в По. „А аз ще ви кажа една тайна", добавя той, понижавайки гласа си: „Знам, аз бях част от нея".
Роден в Амиен, в семейство на лекарите си, той описва детството си идилично, сред книги, откъснат от света.
Там, когато е на 15 години, среща бъдещата си съпруга, Бриджит, която по това време му преподава театрално изкуство. Тя е с 24 години по-възрастна от него, женена, с деца.
Необичайната им връзка подпомогна интензивното му отразяване от лъскавите булевардни списания.
След като завършва училище, той се мести в Париж, където учи в Sciences Po (един от най-престижните политически институти) и в Националното висше училище по администрация (ENA) - място, което традиционно обучава френския елит.
Междувременно работи като асистент при философа Пол Рикьор. След като завършва - почти като първенец в класа - той се присъединява към държавната администрация, преди 4 години да работи за инвестиционната банка Ротшилд.
Помагайки с посредничество при сделката за придобиването на бебешките храни Pfizer от Nestle, печели малко състояние.
През 2012 година се присъединява към екипа на Франсоа Оланд, а малко след това става министър на икономиката.
В правителството той атакува част от свещените крави на френския „социален модел" - като 35-часовата работна седмица, бронираната гаранция на работното място и културата на доживотните работни места.
Макрон казва, че амбицията му е да бъде мост между разделените ляво и дясно, което разделение доминира отдавна във френската политика.
Когато напусна правителството миналия август, за да създаде политическото движение, което беше основал само 4 месеца по-рано, мнозина го виждаха единствено като „падаща звезда", в най-добрия случай.
„Няма да издържи и пет минути срещу лошите в кампанията", каза през ноември един от предшествениците му във финансовото министерство.
С безпорядъка при управляващите социалисти и финансовия скандал около кандидата в център-дясно Франсоа Фийон обаче Макрон излезе на предни позиции.
Младият центрист продължава да обърква опоненти и противници, изграждайки огромна подкрепа на местно ниво и печелейки от дефектите в лявото и дясното.
Крайнодесният кандидат от Националния фронт Марин льо Пен, която той победи на втори тур, го нарече „ухилен банкер" по време на враждебен дебат, в който го описа като „подивяването на глобализацията и Uber-изацията".
Когато го прекъсна във финалните му думи на дебата, Макрон й каза: „Вие останете в телевизията. Аз искам да бъда президент на страната".
