Не подценявайте ритуалния аспект на демокрацията. Наистина изборите не променят света, в който живеем. Иначе, според известния афоризъм, щяха да ги забранят. За това пък ритуалът около тях създава усещането за събитие, за общност, за съдбовност. Или, както се случи с евроизборите: за пан-европейско медийно зрелище.
От години специалисти с антропологическа нагласа настояват евроизборите да се случват в един и същи момент по целия континент, тъй както е с националните. И ето ви резултата: за първи път имаме усещането, че на всички ни в този съюз едновременно се случва нещо важно. Е, да кажем, за втори или трети, ако броим европейските първенства по футбол или гласуването за песен на "Евровизия".
Защото макар да става дума за нещо много по-сериозно, основните елементи на континенталния медиен ритуал са подобни. Подчертавам "медиен", защото когато един ритуал се провежда не при физическа заедност в църквата или на площада, а от разстояние, опосреден от камери, екипи, сценаристи, продуценти и тъй нататък, в ход влиза една малко неочаквана логика.
Каква е тя?
Разбира се, задължително е да има състезание - къде сте видели шоу-програма без него? Местни представители и европейски финалисти, любимци и челенджъри, нормални и скандални. Трябва периодически да се изправяме пред рекорди, пред драматични голови положения като неочакваното изравняване на БСП и ДПС у нас или откъсването на Марин льо Пен далеч и пред десните, и пред левите.
За да ти е интересно, трябва да имаш нещо да кажеш за ставащото, а разкази произвеждат най-добре странни, куриозни, шокиращи персонажи, които едновременно отблъскват и привличат, подобно на драг-куйн певеца Кончита Вурст, който спечели едновременно и наградата, и ужасените вопли на моралистите.
Вижте колко много такива персонажи имаше на изборите миналата седмица, колко амбивалентни емоции предизвикваха те (наистина избирателната активност се вдигна само с незначителните 0,1 % за съюза), но пък медийният интерес си беше на ниво..
Какви страсти около комика Бепе Грило, отново надминал десните, около истерика Фараж, който смущава съня на космополитна Англия. Какво удивление от ТВ-партии като То Потами (Реката) в Гърция, учудващо взела близо 7 %, или "България без цензура" (разбирай: "тук ще има нещо интересно, нещо което другите канали забраняват") с още по-учудващите 10+.
Всички тези забележителни събития и обрати предполагат анализи, социология, визуализации чрез торти и комини, сблъсъци на гледни точки. Т.е. още наситено медийно време, още реклами, още изядени пуканки пред телевизора. Като добър продуцент Европейската комисия наложи континентален съспенс върху резултатите до завършването на последния национален вот.
Резултатът, както става при всяка тайна, беше изтичането на разни противоречиви информации, които породиха нови анализи и вълни от възмущения във Facebook.
И все пак не толкова, че да провалят обрата: съобщаването на данните, реакциите, първите коментари, искането за оставка на социолозите, възгласи "аз ви казвах" и тъй нататък.
Представете си го така: високо технологично, индустриално производство на емоции
Какво ме интересува как скачат от радост феновете на Манчестър Юнайтeд, научили за победата си? Ами някак ме вълнува, защото ставам част от цялата тази континентална еуфория на радост, гняв, обида, страх. Защото ритуалът е естезис: моделирани, овладени чувства, които ме правят част от групата.
Най-интересно от всичко беше многомерния характер на медийното пространство, в което се озовахме. Следим състезание на много фронтове, къде разбираме, къде се досещаме, къде отчаяно пускаме на помощ Google.
В Австрия напред са неофашистите, ужас, как стана така? А пък в Гърция - комунистите от "Сириза" заедно с нашата профсъюзна боркиня Кунева, а пък в централна Европа не щат да гласуват...
Нашите побеждават на европейско ниво, а у нас губят, гледай ти. А консерваторите ни дали са съвсем като английските или пак се изложихме?...
Най-близкото сравнение, което имам за това многопланово състезание, са тия футболни мачове, където викаме за някой далечен отбор, защото в него играе някое наше момче или просто защото носят същия цвят на фланелката като нашите. Само че медийният потенциал тук ми се вижда по-голям, ще става по-интересно.
Но нека не звуча цинично. Все пак има някаква полза от емоциите, доколкото усещането за общност е предпоставка за политическото. При това надяваме се, че - както става в европейските футболни турнири - все по-бързо ще се отърваваме от бледи политици като Станишев, които изглеждат съвсем неадекватни на траснационалния терен.
От друга страна, опасявам се, че с българските политически брадати жени тепърва ще ни се наложи да свикваме.
