В центъра на Дамаск се намира световноизвестната гара "Ал Хиджаз" - културно-исторически паметник и някогашната отправна точка на Хиджазката железница, свързваща Леванта и днешна Саудитска Арабия.
С времето тя се превръща в един от символите на града, а построеното до нея едноименно кафене над шест десетилетия съществува като любимо място за отдих на жителите на столицата, независимо от техните политически възгледи.
Така поне беше досега.
В края на миналата година стартира процедурата за строеж на петзвезден хотелски комплекс на мястото на "Кафе Хиджаз", което ще бъде разрушено. За жителите на страната и най-вече на Дамаск новината е изключително неприятна, тъй като заведението е емблематично за столицата. Междувременно новият комплекс ще наруши изцяло историческия облик на целия район.
Това е все едно някой да поиска да разруши Военния клуб в София или Пощата в Пловдив с намерението да строи на тяхно място голям и лъскав хотел. Знае се, че в случая има нещо мътно...
Начело на проекта стоят двама сирийски инвеститори - Фади Муафак Хамдех и Ахмед Фарук Аббас, но реално зад тях се крият ирански бизнес интереси. Цялата обществена процедура за отдаване на земята под "Кафе Хиджаз" пък остава неясна и мъглява.
Този случай е един от многото примери за начина, по който се възстановява Сирия 10 години след началото на гражданската война. Макар и привидно правителството да държи властта, под повърхността факторите, които оказват истинско влияние върху контролираните от режима територии са съвсем различни.
През вече далечната 2011 г. сякаш изглеждаше, че президентът Башар ал-Асад ще бъде поредната част от разпадащото се домино от диктатори в Близкия Изток и Северна Африка. Десетилетие по-късно обаче той все още е тук, постигнал пирова победа с помощта на Иран и Русия. Президент начело на страна в руини, в която други казват какво ще се случва.
Цифрите са категорични.
Официалната статистика на ООН сочи за 390 000 загинали, докато други източници оценяват жертвите на почти 590 000. Над половината от предвоенното 23-милионно население са бежанци - над 5 милиона са тези в съседните страни, а вътрешно разселените са около 11 милиона.
Много от тях не могат да се завърнат по домовете си поради страх от репресии, арести, насилствена военна повинност или просто защото там вече са настанени други семейства.
В икономическо отношение нещата са постоянно на ръба на катастрофата. Данните на програмата на ООН за развитие показват, че през миналата година близо 90% от населението живее под прага на бедността, а в страната се наблюдава хроничен дефицит на основни стоки като хляб или гориво. Така почти 12,5 милиона души изпитват затруднения с редовното подсигуряване на храна за семействата си.
В тази обстановка президентът Башар Асад вероятно е последният човек, от когото на практика зависи нещо. Реално погледнато режимът има само номинална власт над повечето територии извън столицата.
Страната практически е разделена на сфери на влияние, а оцеляването му продължава да зависи от подкрепата на Иран и Русия, които заедно с Турция определят сирийското бъдеще чрез т.нар. мирни процеси от Астана и Сочи.
За да се разбере най-лесно в каква позиция точно е сирийското правителство, просто трябва да се види кой контролира държавните граници, явяващи се като един от основните маркери на суверенитет.
Актуална карта на ситуацията в Сирия към 18 януари 2021 pic.twitter.com/72m9jgC0rp
— DRM Journal (@remilitari) January 18, 2021
Кремъл без съмнение контролира крайбрежието, където се намират двете големи руски военни бази. Голяма част от северната граница се държи от турската армия и свързаните с нея въоръжени милиции, докато изтока и североизтока са под контрола на про-кюрдските Сирийски демократични сили, подкрепени от Вашингтон и считани за терористи в Анкара.
Има един играч обаче, който се опитва да придобие лъвския пай от контрола над Сирия и това е Иран.
По-голямата част от границите с Ирак, Йордания и Ливан се контролират от свързани с Техеран шиитски милиции от Ливан, Афганистан и Ирак.
Това включва и военно-логистичната база "Имам Али" около град Ал Букамал на иракската граница, чрез която се държи основната пътна артерия по оста Иран-Ирак-Сирия-Ливан - чак до Израел.
До една голяма степен силите, които се бият на страната на Башар Асад не отговарят пред него самия, а именно пред властите в Техеран.
Разбира се, иранското влияние съвсем не се ограничава до военно присъствие.
Целта е дълбока инфилтрация в самото сирийско общество в икономическо и социално отношение, която да позволи на Техеран да запази своето влияние дори ако се стигне до международно споразумение за изтегляне на всички чуждестранни сили.
Така например през 2018 г. е организиран Сирийско-иранския бизнес форум с основна роля за реализирането на бизнес интересите на Иран най-вече в областта на енергетиката.
И докато ирански бизнесмени влагат инвестиции в проекти в Сирия и печелят поръчки на правителството в Дамаск, осигурявайки по този начин икономическа зависимост, реалният ключ към оставането на иранците в страната е културата. И властта в ислямската република не се колебае да прави всичко нужно, за да засили своето влияние в тази област.
Подкрепа за това оказва фактът, че управляващата фамилия Асад са алеуити - клон на шиизма. Въпреки това обаче за разлика от други места, където Иран упражнява меката си сила, в Сирия липсва голямо шиитско население, което да служи за културен гръбнак на инсталирането на интересите на Техеран.
Вместо това ислямската република се прицелва в икономическите слабости, които Дамаск продължава да изпитва, като лост, с който да привлече към себе си младежите и децата в изтощената от войната Сирия.
Естествено, влошените икономически условия принуждават хората да търсят начини за препитание. В резултат на това някои млади мъже са привлечени да се опитат да се присъединят към про-иранските милиции, за да получават постоянни заплати.
Всеки местен боец на иранските милиции получава по 150 долара на месец при приблизителна средна заплата за страната от около 80 долара, по данни на Близкоизточния център за разследвания и проучвания.
В тези милиции бедните младежи неминуемо се сблъскват с видимо богати и успешни хора, които проповядват шиизма и показват до какви привилегии може да се дореди човек, ако има правилната религия.
Идеята е, че дори и да не обърне много младежи в шиитската вяра, тази стратегия ще накара много от тях да приемат трайното иранско присъствие в страната.
Благотворителността и образованието също имат своята важна роля за иранското навлизане в Сирия.
Различни организации, включително социалното крило на Хизбула - Джихад ал-Бина, се занимават с благотворителни проекти, даване на пари и храна на сирийски семейства в нужда, осигуряване на стипендии за талантливи деца в ирански училища и университети, възстановяване на училища и болници в Южна Сирия, където скоро след това ключовите позиции се заемат от иранци или поне шиити.
Прицелването в децата и младежите минава и през културните центрове, основавани от Техеран. В тях деца биват запознати с иранската култура и религия срещу еднократни помощи за родителите им. Парите не са като постоянна заплата, но въпреки това създават достатъчно изкушение за бедните семейства, изтерзани от тежката ситуация в страната.
Цялостната мисия на Иран в случая е да се представи като една положителна сила, от която идва помощ за сунитските семейства в нужда. А когато правителството в Дамакс не прави нищо за благосъстоянието на тези семейства, подобни кампании започват да дават своето отражение.
В така създалата се ситуация режимът на Башар Асад просто вече няма думата в страна, фрагментирана и окупирана от чужди сили, които управляват нейната отбрана, политика и икономика.
А що се отнася до бъдещето ѝ, все по-ясно личи, че то ще се определя от други сили, за които идеята за самостоятелна държава Сирия е всично друго, но не и приоритет.
