Израел най-накрая има своето ново правителство. След двугодишна перманентна политическа криза и четири последователни вота за парламента за същия период, страната може би ще се стабилизира.
И дори нещо повече - за първи път от 12 години премиер няма да бъде сякаш вечният и несменяем Бенямин Нетаняху, който, ако прибавим и мандатът му от края на 90-те, реално се явява най-дълго управлявалият министър-председател и със сигурност една от най-влиятелните политически фигури в скорошната история на Близкия Изток.
Край на управлението му постави една необичайна и пъстра коалиция от различни партии, покриващи целия диапазон на политическия спектър - от крайно десни, през центристи, либерали и социалисти, та чак до ислямистката партия Раам на Мансур Аббас.
А единственото общо между тях бе целта да свалят Нетаняху от власт.
През годините лидерът на "Ликуд" се доказа като изключително гъвкав и комбинативен политик, способен да се измъква от практически всяка една ситуация, скандал и обвинение. Без съмнение крайно противоречив по отношение на много въпроси и използващ спорни методи в своята работа.
Неслучайно сега той, освен че няма да участва във властта, ще трябва да се справя и с три съдебни обвинения в корупция, които влязоха в съда. А премиерският му имунитет вече не е на дневен ред.
Може да се каже, че до голяма степен Нетаняху сам има вина за загубата си. Тя не дойде в резултат на силно центристко или ляво обединение с достатъчен капацитет да се пребори с доминацията на Ликуд. Това се случи преди всичко, заради мащабната фрагментация на дясното политическо пространство, за чиято вина в немалка степен има самият той.
Неговите действия са основната причина от партията му през годините да се отцепят хора като Авигдор Либерман, Гидеон Саар и Нафтали Бенет. В момента и тримата имат свои националистически формации и ще участват в новото правителство, а самият Бенет ще бъде премиер за първите две години.
Така се стигна до момент, в който единствените съюзници на Нетаняху останаха крайните религиозни партии, а в дясното пространство на Израел вече има достатъчно влиятелни алтернативи на Ликуд.
В този смисъл вече настоящият премиер Нафтали Бенет (макар и с парламентарна група от едва 7 души) се оказва човекът, от когото зависи всичко. В идеологическо отношение той не се различава особено много от Нетаняху, като даже сам се е определял за "по-десен" от него.
В Израел дясно/ляво в политическото пространство се определя преди всичко от позицията спрямо палестинците, а в случая на Бенет това означава безкомпромисност прямо възможностите за палестинска държава и отдаденост към консервативния ционизъм.
Бенет обаче можеше да си позволи далеч повече гъвкавост в избора на партньори, тъй като за разлика от Нетаняху, не зависи от ултраортодоксални съюзници, които няма как да участват в управление рамо до рамо с либерали, социалисти и ислямисти.
И все пак до последно имаше индикации, че Нетаняху и този път може би ще се измъкне.
Парламентарната група на Ликуд използва всички възможни средства за забавяне на гласуването на новия кабинет, което да даде ценно време за евентуално нарушаване на крехкото мнозинство и в крайна сметка да се стигне до нови избори. Това обаче така и не се случи, а Кнесетът гласува на косъм новото коалиционно правителство с мнозинство от едва един глас.
До края на мандата си съдбата на правителството много вероятно ще виси именно на този един глас. Съотношението на управленското мнозинство срещу опозицията е едва 61 на 59, което означава, че всеки един коалиционен трус е с потенциал да доведе до нови парламентарни избори.
А предпоставки за нещо подобно със сигурност няма да липсват, когато става въпрос за толкова широка коалиция от партии с диаметрално противоположни идеологически възгледи. Досега те бяха обединени от желанието да свалят Нетаняху, като в името на това се направиха и немалко компромиси.
Самият Бенет даже се оказа склонен да се откаже от идеите си за анексия на палестински територии от Западния бряг и да спре строежа на еврейски селища там, само и само да привлече партията на Аббас.
В този смисъл най-голямото предизвикателство пред новото управление в Израел като че ли ще бъде просто да се съхрани. Подобна формация трудно може да има дългосрочна политическа програма, въпреки обявената готовност да се избягват въпросите свързани с религията и палестинците.
Доколко обаче това е възможно да се случи не е ясно съвсем. Само преди седмици затихна поредна военна конфронтация с Хамас и Палестински ислямски джихад в Ивицата Газа, а всяка една нова ескалация ще представлява сериозен тест. Същото важи и заплахата от Иран и различните възгледи на коалиционните партньори по отношение на възможностите за подновяване на ядрената сделка.
Именно различията между коалиционните партньори ще бъде основния коз на Нетаняху, а опитен политик като него няма как да не се опита да го използва. Партията му е първа парламентарна сила с 30 депутати, което показва, че Ликуд все още има солидна обществена подкрепа.
От своя страна, справянето с коронавирус кризата и договорите с OAE, Бахрейн и Мароко закрепиха лидерската му позиция в партията и поне за момента не се очертава той да бъде заменен. Това е и един от големите принципни проблеми на всяка една партия с подобен дългогодишен лидер - просто е много трудно да бъде заменен.
Така че Нетаняху в никакъв случай не бива да бъде подценяван и зачеркван все още. Не за първи път ще бъде в опозиция, в колкото и слабо положение да изглежда в момента, той е политик, който е доказал, че винаги може да извади нещо скрито от ръкава си.
В този смисъл най-парадоксалното в случая е, че именно той може да бъде и причината за укрепване на коалицията за следващите 1-2 години. Така както стана причина за широкото обединение, по същия начин страхът от евентуалното му завръщане на власт може да бъде лепилото, което да укрепи управлението.
