Съвсем наскоро Китай представи своя регулярен 5-годишен икономически план за развитието на страната. В него освен икономическите приоритети за следващите години, бе поставен акцент и върху нещо друго, на което международната общност като чели не обърна особено внимание.
Става въпрос за краткото, но доста категорично намерение на Китай да се ангажира с разширение на своите глобални амбиции в посока Северния и Южния полюс, като интересът най-вече е насочен към Арктика.
Това, което официално се афишира, е желанието за научно сътрудничество във връзка с борбата с климатичните промени, както и възможност за установяване на нови търговски маршрути през Арктическия океан. В тази връзка в рамките на една година се предвижда и изстрелването на сателит, чиято задача ще бъде следенето точно на тези маршрути, a в корабостроителниците се планира строежа на нови ледоразбивачи от клас "Снежен дракон".
Реално написаното в 5-годишния план не е новина и просто потвърждава вече, това което бе декларирано в публикуваната през 2018 г. Арктическата стратегия, където Китай се дефинира като "близкоарктическа страна" и обяви намерението си да установи търговски коридор, наречен "Полярен път на коприната" като част от по-широката глобална икономическа инициатива "Един пояс, един път".
На терен досега китайската намеса в Арктика се олицетворява от съвместно разработване с Русия на газово находище в Ямал и петролно в Паяха, от което се очакват над 5 милиарда долара приходи. Руско-китайско сътрудничество в района продължава с подписания договор за разширение на пристанището в град Зарубино, а в момента се водят преговори и за строеж на напълно нов дълбоководен порт в Архангелск.
Извън Русия обаче преговорите за разработването на инфраструктурни, енергийни или дори научни проекти вървят трудно с правителствата на Финландия, Швеция, Дания и Канада.
На лице има единствено установяване на два съвместни научни центъра в Исландия и Финландия.
Като цяло страните, членуващи в Арктическия съвет (тези с територия в Арктика) остават скептични относно партньорството си с Китай и може би не без основание имат известно недоверие към намеренията на Пекин.
Разбира се, не е необичайно някоя страна да има интерес към северния район. Все пак в Арктическия съвет със статут на наблюдатели, освен Китай, са и други държави, сред които Германия, Великобритания, Франция, Индия или дори такива, където дори няма сняг като Сингапур.
Ако погледнем в по-широк план обаче Арктика лесно може да се впише в по-широкия контекст на китайските опити за добиване на глобално хегемонно положение и проектиране на сила извън своята близка териториална и акваториална зона.
Основна роля тук има контролът върху моретата и по-специално овладяване на търговските маршрути по външните морета на Евразия, което да подпомогне за изграждане на доминирано от Пекин икономическо пространство на афро-евразийския материк.
Така от най-верния съюзник Северна Корея, през Камбоджа, Мианмар, Бангладеш, Шри Ланка, Малдивите, Пакистан и още 11 африкански страни, където китайски фирми управляват пристанища, Пекин видимо влага огромни ресурси в опитите си за директен достъп до влияние.
Това се случва чрез инвестиции или пряк контрол върху ключови портове, летища или друга инфраструктура, както и чрез насърчаване на по-силни политически и дипломатически отношения. Всичко е част от инициативата "Един пояс, един път", която включва шест сухопътни и два морски транспортни коридора, над 60 държави и близо 60% от световното население.
Като крайъгълен камък в китайските планове се явява Южнокитайско море, представляващо един от най-натоварените търговски маршрути в света и най-прекия път между Източна Азия и Европа.
Затова неслучайно през последното десетилетие Китай опитва по агресивен път да наложи своите териториални претенции спрямо 90% от него. Експанзията на Пекин включва изграждане на изкуствени острови, строеж на летища и военни инсталации, както и налагането на политически и икономически натиск срещу останалите регионални сили в едно стратегическо съревнование за богатото на природни ресурси и стратегически разположено море.
Разбира се Арктика не е пряко свързана с далечното Южнокитайско море, но северните транспортни маршрути могат да представляват една подходяща алтернатива, имайки предвид нестабилността около него.
При всички положения пряката намеса на Китай в Арктика ще провокира и САЩ, които имат пряко отношение към региона в качеството си на пълноправен член на Арктическия съвет. Все по-вероятно е той да стане поредно поле на сблъсък на интереси между двете държави, чиито отношения са в най-ниската си точка от десетилетия насам.
Не без значение е и наличието на природни ресурси. Смята се, че в Арктика се намират поне 30% от световните находища на газ и 15% от тази на петрол. При това голяма част от тях вероятно се намират в зони, върху които нито една държава няма суверенитет.
Казано по друг начин - природни ресурси, които все още са ничии.
С разтопяването на ледената повърхност и глобалното затопляне, възможностите за проучвания на такива находища ще стават все повече, а все повече държави ще се появяват с претенции към тях.
Държави като Китай, които не се притесняват да демонстрират своите глобални амбиции.
