Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Вирусен утопизъм

„Ridentem dicere verum/С усмивка да кажеш истината“, Хораций Снимка: Getty Images
„Ridentem dicere verum/С усмивка да кажеш истината“, Хораций

Oт морална гледна точка eпидемиологичната обстановка e амбивалентна. Съзнаваме ли, че преди срещата с вируса страдахме от морална шизофрения? Не всички бяха еднакво засегнати. Пощадени обаче имаше ли? Пазехме привидно благоприличие. Възхвалявахме публично моралните норми - срамно беше да не твърдиш, че ги спазваш. Важаха обаче условно. Ужким съвест и чувство за отговорност, всеобщ платонически идеализъм, ужким категоричен императив и божи заповеди, ужким европейски нрави и ценности, но различни бяха на живо правилата на играта. Такова раздвоение медицината нарича шизофрения. Някои политици караха тежката форма. А и не само те.

До такава степен бе превзела порядките ни, че я вземахме за нормалност. Много повече. Моралната шизофрения негласно бе станалa новата ни етикеция. Тайно, но трайно упътване за успех в обществото. Подшушваше как лесно да преодоляваш трудности, да си осигуряваш блага, да правиш впечатляваща кариера и станеш... ВИП. Все неща, за които без нея много от щастливците щяха само да мечтаят. Даже как да сваляш гаджета учеше и как да не лежиш, когато престъпиш закона. Въобще даваше указание как във всяко житейско състезание, напук на скромни дарби и умения, да финишираш сред първите. Вършеше работа - стига да не те хванат. Така поне ни се струваше в настъпилото когнитивно затъмнение.

А иначе? Живеехме и си пеехме. Вдъхновяваща бе тогавашната етикеция. Весел бе предвирусният наш свят - шизофренично екзалтиран. Възторжени бяха неолибералните ни химни. Окуражаваха. Сплотяваха. Даваха посока. Все едно молитви. Пеехме безспирно, за да прогоним съмнението, да не допуснем угризението.

Пеехме за ръст и експанзия. За власт и надмощие. За твърдата наша валута. За придобивания, за сливания. За борсов късмет. За поръчки държавни, нагласени с хитрости славни. Пеехме за епични тайни завери и още по-епични изневери. За майсторски сделки по ръба на закона. Някои толкова майсторски, че съвсем бяха погазили благоприличието.

Пеехме за рекордни печалби. Толкова рекордни, че можеха да задавят. А в рекорда нерядко се смесваше вкус на мъка. Мъката на малките хора. Тук веселият мажор конфузно минаваше в колеблива минорност, но съвсем, съвсем за кратко.

Правилото гласеше: без сантименталност в житейската тоналност!

Отново въздигахме бодро. Имаше и назидателен куплет за бедния, който не дерзае достатъчно, за да стане... богат. Да се... реализира. Като че ли извън гонитбата за богатство реализация бе невъзможна. Но куплетът за бедния бе кратичък - за да не засенчва настроението. По обясними причини куплетите за болния и немощния бяха изцяло спестени. В шизофренично-оптимистичния наш тогавашен свят ни се сториха излишни.

Ех, как си живеехме само. Как си пеехме...

Шизофрения? Та това е самоунижение! Дайте по-приемлива, по-изтънчена диагноза! А какво беше, ако не шизофрения? Химните ни имаха текстове, но колко повече казваха техните подтекстове! Едно мислиш - друго казваш. Едно казваш - друго вършиш. Струваше ни се, че послъгваме с мярка - дори благородно. Всъщност се лъжехме долнопробно. Дори експертността стана фиктивна. Професия субективна. Претопи се в лобизъм. В платена услуга.

Това изяде спокойствието. Как да си спокоен за това, което другият ти мисли, ако осъзнаваш какво си способен да намислиш ти самият? Дори през редките прояви на идеализъм прозираше планиран егоизъм.

В основата на новата ни етикеция се бе наместила лъжата. Лъжата не знам дали наистина е късокрака, но със сигурност е късогледа. И на излъганите, но и на лъжещите отнемаше радостта от живота. Правеше взаимоотношенията непредвидими, тъжни и дори опасни. Започваше със сладкодумие - свършваше с безумие. Но защо поне по-находчивите тогава не я спряха? Навик ли бе? Неумение?

Според мен попречи страх от истината. Страх, че искреност значи провал. Страх да изглеждаш наивен. Да ти се присмеят. Нали "осведомените със сигурност знаеха", че, за да успееш, все някога някого "премяташ". И че много успелите - много премятат. Е, как тогава да рискуваш с истина?

Дали COVID-19 дойде не като болест, а като лек? Да лекува моралното раздвоение?

Казват, че стоим на съдбовен разклон. Че след вируса животът нямало да е същия. Че в достигнатия момент от историята, алтернативите били две: прогресивно орязване на права по трасето към нов авторитаризъм или хуманен, солидарен рестарт на системата с изчистване на грешките. Че инерцията от неолиберализма в комбинация с порочния преход тласка към рестриктивен орбаново-сидзинпинов ред, но отклонението към свободно, реформирано и (поне малко?) по-справедливо бъдеще още не сме го пропуснали. Че, ако се научим да казваме истината, може и да го хванем.

COVID-19 разклати комфорта, уюта, успеха ни. Отнесе се с тях като с незначителни величини. Бележки под линия. Като че ли сложи пред нас огледало да се огледаме. Изведнъж и амбиции, и почести, и материални придобивки заприличаха на детска игра в пясъчник. Тогава кое е това, което важно става сега?

Като че ли вирусът затвори страницата на миналото. Първо ни залости вкъщи - за смирение. Сега сякаш и домашно дава. Да мислим. Да теглим чертата. Да осъзнаем моралния наш шизофренизъм. Домашно за избягване на по-нерадостен "-изъм".

____________________________________________

* Иво Алексиев е публицист и консултант по маркетинг

Най-четените